Повече от година бе преживял потопен в това. И нищо вече не беше останало за правене. Току-що бе довършил последното, което никой до ден-днешен не бе сътворявал в мозайка.
Все още беше на стъпенките на стълбата при северната стена, току-що довършената. Подръпна брадата си, която отново беше израснала дълга, както и косата му, съвсем не толкова спретната, колкото се полагаше за човек изтъкнат и богат, но просто… беше зает. Обърна се, прихванал се с една ръка през стълбата за равновесие, и се загледа към южните врати, към стенната арка над тях, където бе направил първата от двете мозайки.
Не Джад. Не Хеладик. Нищо, което да внушава святост или вяра. Но там, в искрящото великолепие на стената, в грижливо прецененото падане на светлината през сезоните и дните (лично беше набил и скоби за светилници нощем), бяха императорът на Сарантион Валерий Трети, някогашният Леонт Златния, и неговата императрица Гизел, която бе изпратила материалите (тесери като скъпоценни камъни) и с обещанието си му беше дала свободата.
Обкръжаваше ги техният двор, но творбата бе изпълнена така, че индивидуално бяха предадени само двете централни фигури, сътворени в ярък, златен живот (а двамата наистина бяха златни, косите им, украсите им, златото по робите). Придворните, мъже и жени, изглеждаха аскетични, еднообразни, изпълнени по стария стил, без индивидуални черти, само смътни различия в одеянията, стойката и цвета на косата, за да предложат повод окото да се движи и да се връща неизменно на двете фигури в центъра. Леонт и Гизел, високи, млади и великолепни, сред блясъка на своя ден на коронация (която той самият не беше видял, но това нямаше никакво значение), съхранени тук (оживели тук), докато камъчетата и късчетата стъкло не се разсипят или сградата не изгори, или светът не свърши. Богът на императорите можеше да дойде, щеше да дойде и да ги състари, да ги вземе един ден и двамата, но това тук щеше да остане.
Онази мозайка беше завършена. Първо беше направил нея. Беше така, както… той искаше да е.
Слезе, мина през средата на малката църква, където преди време се беше издигал божият олтар, отиде до другата страна и се качи на стълбата там, няколко стъпки над пода, извърна се и погледна към северната стена, от същата перспектива.
Друг император, друга императрица, техният двор. Същите цветове, до най-малкия оттенък почти. И съвършено друга творба, утвърждаваща с любов (за онези, които можеха да гледат и виждат) два различни свята.
Тук в центъра стоеше Валерий Втори, Петрус от Тракезия в своята младост, както Леонт стоеше на отсрещната стена: не висок, съвсем не златен, нито младолик. С окръглено лице (какъвто беше), оредяла коса (какъвто беше), мъдрите, весели сиви очи, взиращи се към Батиара, където бе започнала империята, империята, за чието единение беше мечтал.
До него стоеше неговата танцьорка.
А с помощта на хитрините в линия, светлина, стъкло и изкуство очите на наблюдателя тук щяха да се спират на Аликсана дори повече, отколкото на императора до нея, и щеше да им е трудно да се отвръщат. „Има красота — щеше да си мисли човек — и го има това, и то е нещо повече“.
Погледът обаче щеше да продължава (и да се връща), защото около тези двамата, за бъдните векове, за хората, които щяха да гледат и да виждат, бяха мъжете и жените на този двор, а тук Криспин бе постъпил различно.
Тук всяка фигура бе уникална в рисунъка. Стойка, жест, очи, уста. При влизане нечие прибързано око можеше да види еднаквост в двете творби. Едно леко спиране щеше да разкрие друго. Тук императорът и императрицата бяха скъпоценни камъни сред корона от други, на всекиго от свитата им бе придаден присъщият му блясък или сянка. И Криспин — техният създател тук, техният бог — беше изписал имената им, на сарантийски, вложени в гънките на облеклата, тъй че бъдните да ги знаят: защото назоваването по име и укрепеният с него спомен бяха сърцевината тук.
Гесий, старият канцелар, блед като пергамент и остър като наточен нож; Леонт стратегът (тук също, тъй че присъстваше и на двете стени); Източният патриарх Закарий, белокос и белобрад, със слънчев диск в дългите си пръсти. До святия мъж (неслучайно, случайности тук нямаше) ниска тъмна мускулеста фигура със сребърен шлем, яркосиня туника и камшик в едната ръка. Още по-дребна фигура, изненадващо боса сред придворните, ококорена и с будеща смях чорлава кафява коса: името, което се четеше тук, бе „Артибасос“.