До Леонт стоеше грубоват чернокос червенобузест войник, не толкова висок, но по-широк в раменете, облечен не като придворен, а в униформата на саврадийската конница, с железен шлем под мишница. До него стоеше тънък блед мъж (по-тънък и по блед поради близостта), с остри черти, дълъг нос, будни очи. Неспокойно лице, жлъч в погледа, извърнат към двамата в центъра. Името му бе изписано на пергаментовия свитък, който държеше.
От другата страна бяха жените.
Най-близо и малко зад императрицата се открояваше дама, по-висока дори от Гизел на отсрещната стена и — можеше да се каже — още по-руса, поне в очите на този, който бе изобразил и двете. С високомерна стойка и леко килнала глава, жестоко, безкомпромисно синьо в очите й. Малък рубин, носен — странно — на шията. Намек за плам в него, но будещ любопитство със скромността си предвид останалите й накити и блясъка на злато и драгоценности, с които бяха отрупани другите дами на стената.
Една от тях стоеше до тази със златната коса, не толкова висока, с тъмна коса, показваща се под мека зелена шапка, облечена в зелена роба и с колан със скъпоценни камъни. Човек можеше да долови смях и изящество в начина, по който едната ръка бе извита нагоре и навън в сценичен жест. Друга танцьорка, можеше да заключи човек още преди да е прочел името й.
В самия край на сцената, разположен странно в женската част на композицията, стоеше друг мъж, малко отстранен от най-близката до него дворцова дама. Можеше да се нарече по-късна добавка, ако замисълът не се открояваше така отчетливо. Вместо това човек можеше да си помисли, че фигурата е… не на място. Но присъстваше. — Там беше. Едър мъж, облечен съвсем подобаващо, макар коприната на одеждите му да висеше някак грозно по тялото му. Гневът, смръщил лицето му, може би беше причинен тъкмо от това.
Имаше рижа коса и беше единствената показана тук фигура с брада, освен Закарий, но не беше свят мъж.
Беше извърнат навътре, загледан в центъра като писаря, взрян в императора и императрицата (трудно бе да се разбере в кого от двамата точно). Всъщност при внимателен оглед можеше да се забележи, че линията на погледа на този мъж е уравновесяваща, срещу тази на мършавия с изпитото лице от другата страна на паното. И това навярно бе причината да е там.
Тази рижокоса фигура също носеше украшение на шията. (Само той и високата руса жена.) Златен медальон с преплетени в него букви Г и К. Каквото и да значеше това.
Тази втора творба също беше довършена, освен малкото петно близо до основата под императора, където гладката сиво-бяла смес на подложката току-що бе налепена с тесери и засъхваше.
Увиснал на един крак над пода, Криспин стоеше и гледаше своя труд, увиснал също така, по друг начин, в някакъв трудно обясним миг: усещането, че ще е приключил с това, ще го е свършил завинаги, щом слезе от тази стълба. Имаше чувството, че се рее в безвремие, преди това да се случи и неговата работа и достижение да отиде в миналото или в бъдещето, но никога повече в сега.
Сърцето му беше пълно. Мислеше за столетия творци на мозайки… тук в Равена, в Сарантион, в Родиас или далече на юг в задморски страни, в градове на крайбрежия отвъд Кандария или на изток в древна Тракезия, или Саврадия (святите мъже с дарованието им, отвели Джад в една църква там, с имената им, отдавна изгубили се в мълчание)… за всички неизвестни творци, заминали в небитието, загърнати в савана на забравено време, мъртви.
Творбите им (онова, което бе оцеляло от тях) прославяха божията земя и дарената от бога светлина; творците — по-смътни от сенки.
Погледна мястото близо до основата, където току-що бе положил тесерите, и видя двата си инициала, същите като на медальона, който носеше. С мисълта за тях, за всички тях, изгубени, живи или които тепърва щяха да дойдат на белия свят, бе подписал работата си на стената.
Чу как вратата тихо се открехна зад него. Беше краят на деня, краят на последния ден. Марциниан. Знаеше колко близо е до края, дошъл беше да види. Не беше казвал на своя приятел, на учителя си, че ще вложи името си, инициалите. Беше като дар, съкрушителен навярно за един чувствителен мъж, който щеше да разчете — повече от всеки друг жив — мислите, скрити зад тези две преплетени букви.
Криспин си пое дълбоко дъх. Време беше отново да слезе на земята.
Спря се обаче и не помръдна. Защото с този поет дъх разбра, че не Марциниан е влязъл и стои зад него на каменния под. Притвори очи. Усети трепета в ръката си, с която се държеше за стълбата.