Ухание. Не можеше да се сбърка с нищо. Две жени в Сарантион го бяха носили някога. Никоя друга нямаше право. Едната като свое, другата — като дар за изкуството си, което бе същото като на първата някога, ефимерно като съня, като живота. Какво е танцьорката, щом танцът свърши?
Мъртва. Забравена като имената на майстори. И съхранена може би за други, в сътворения тук образ. Но не жизнена и жива на земята на Джад. Този свят е за смъртни мъже и жени и в него някои неща са невъзможни дори със зубир, с птици-души на алхимик, с реенето в полусвета, с любовта.
И Криспин разбра, че в края на краищата отново ще живее на този свят, че може да го обикне дори през годините, оставени му, преди да призоват и него. На този свят имаше дарове, прелести, отплати, дълбоки и много истински. Човек можеше дори да се усмихне с благодарност.
Без да се обърне, още на стълбата, той промълви:
— Здравей, Шайрин, мила. Марциниан ли ти каза къде съм?
И чува зад себе си, а светът се променя, променя се напълно, чува Аликсана да казва:
— О, Джад! Нежелана съм в края на краищата!
Нежелана.
Човек може да забрави да диша, може да заплаче от унижение.
И да се обърне така рязко, че за малко да падне, вик да се изтръгне от самото му сърце — и да види отново лицето й, живо, сънувано в дългия мрак, немислено, че ще го види отново.
Тя го гледа отдолу и той разбира, че е прочела всичко в очите му, в безсловесния вик, ако вече не го е разбрала от образа си на отсрещната стена.
Мълчат и той я гледа, и вижда как очите й се връщат върху него, а после покрай него към онова, което е сътворил от нея над вратите на север, и отново към него, застаналия на стълбата над земята, и тя е жива и тук, и той отново е грешил за нещата, възможни в света.
Казва й:
— Мислех, че си мъртва.
— Зная.
Поглежда отново към стената, където я е поставил в центъра на всички очи, в лоното на светлината. Погледът й се връща върху него и тя му казва, с ненадеен трепет в гласа:
— Направил си ме… по-висока, отколкото съм.
Гледа в очите й, докато го казва. Чува зад простите думи какво още му казва, на година и половина и на цял свят разстояние от живота й.
— Не, не съм — отвръща. Трудно му е да говори. Все още трепери.
Тя е променена, вече никой не би могъл да я вземе за императрица. Начин да оцелее, разбира се, да дойде по суша или по море. Да дойде тук. Където е той. И да стои, и да го гледа. Тъмната й коса е къса, но израства отново. Облечена е в пътно наметало, с добра направа, тъмнокафяво, с колан, с бяла спусната назад качулка. Не се е погрижила (доколкото забелязва) за цвета на устните, за кожата около очите и по страните; не носи никакви накити.
Не може дори да си въобрази какво е била за нея тази година.
Едва преглъща.
— Ваше величество…
— Не — бързо го прекъсва тя. Вдига ръка. — Не съм величество. Не и тук. — Усмихва се за миг. — Аз съм едно безчестно същество.
— Не съм изненадан — успява да отвърне той.
— Дошло да те изкуси с източната си поквара.
Този път той мълчи. Само я гледа.
Преди година е смъкнала наметалото си на един каменист бряг, изгубила е любовта си по-бързо, отколкото в чума, оставила е живота. Сега у нея има колебливост, уязвимост. Очите й обхождат лицето му. Напомня му за розата в стаята й.
Тя казва:
— На острова казах… че ти вярвам.
Той кимва.
— Помня. Не знаех защо.
— Знам, че не знаеше. Беше вторият път, когато дойдох при теб.
— Знам. Още когато дойдох. Защо? Тогава?
Тя поклаща глава.
— Не знам. Просто така, без ясна причина. Очаквах, че ще довършиш работата си и ще си заминеш.
Той се мръщи. Не може да го прави това. Достатъчно време е изтекло.
— Довърших само половината работа и си заминах.
Лицето й е тъжно.
— Не я довърши. Отнеха ти я. Понякога ни се позволява само половината. Всичко, което имаме, може да ни се отнеме. Винаги съм го знаела. Но понякога… може да последваш някои хора. Да ги върнеш на земята.
Той още трепери.
— Три пъти? Недостоен съм.
Тя поклаща глава.
— Та кой изобщо е достоен?
— Ти?
Тя се усмихва. Поклаща глава. Казва:
— Питах те: как продължи да живееш? След това.
На острова. На брега. В сънищата си.
— Не знаех. Все още не знам. Но бях жив само наполовина. Скърбях. В Сарантион това започна да се променя. Но дори тогава… опитвах се да стоя настрана, сам. Горе.
Тя кимва.
— Изкушаван да слиза от една покварена жена.
Гледа я. Аликсана. Тук.
Вижда, че мисли, разнищва нюанси.
— Аз… ще ти създам ли неприятности? — пита го. Със същата колебливост.