И това просто си беше в реда на нещата. Папио дължеше назначението си на своята привързаност към Зелената партия. Предшественикът му, бившият глава на гилдията и епимелет на Стъкларниците — и също така страстен привърженик на Зелените, — го беше избрал до голяма степен по тази причина. Папио знаеше, че когато реши да се пенсионира, от него се очаква да предаде поста на друг Зелен. Винаги ставаше така, във всяка гилдия освен копринената, която беше особен случай и се надзираваше строго от Имперския прецинкт. Едната или другата фракция контролираше повечето гилдии и беше рядкост този контрол да й бъде изтръгнат. Човек трябваше да е безочливо корумпиран, та хората на императора да се намесят.
Папио нямаше никакво намерение да става безочлив в каквото и да било, или дори корумпиран, ако се стигнеше до това. Беше предпазлив човек.
И тъкмо тази инстинктивна предпазливост отчасти го накара леко да се притесни от изненадващата поръчка, която бе получил, придружена с изключително щедро възнаграждение — преди дори да е нахвърлил първоначалните скици на исканата стъклена купа!
Разбираше, че всъщност купуват високия му сан. Че подаръкът ще придобие много по-висока стойност заради това, че е изработен лично от главенстващия гилдията, който вече изобщо не се занимаваше с такива неща. Знаеше също, че поръчалият го — за сватбен дар, както разбра — може да си го позволи. Не беше нужно човек да разпитва, за да знае, че първият секретар на върховния стратег, историк, който също тъй пишеше хроники за строителните проекти на императора, разполага с достатъчно средства, за да купи една майсторски изработена стъклена купа, при това уникат. Този човек май все повече и повече налагаше известно уважение. Папио не харесваше бледия, вечно намръщен секретар с мършавото лице, но какво общо имаше харесването с парите?
По-трудното за разбиране беше защо Пертений от Евбулус купува този дар. Наложи се да се зададат няколко дискретни въпроса, докато Папио се добере до отговора. Оказа се съвсем просто в края на краищата — една от най-старите и банални истории — и нямаше нищо общо с младоженката и младоженеца.
Пертений се опитваше да впечатли друго лице. И тъй като по стечение на обстоятелствата въпросното лице беше скъпо на сърцето на Папио, му се налагаше да преодолее известно възмущение — докато си представяше една прелестна, изящна като сокол жена в мършавата прегръдка на киселия секретар, — за да се съсредоточи върху занаята, който беше занемарил. Но се постара да се справи колкото се може по-добре.
Та нали в края на краищата не искаше Първата танцьорка на неговите любими Зелени да си помисли, че е нещо по-долу от изключителен, несравним майстор. Навярно, мечтаеше си той, тя дори щеше да го помоли за други изделия за себе си, след като видеше купата. Папио притваряше очи и си представяше срещи, обсъждания, две глави, наведени близо една до друга над многобройните рисунки, как го обгръща прословутият й парфюм — носен само от две жени в цял Сарантион, — доверчива ръка, отпусната на рамото му…
Папио не беше млад, беше трътлест, плешив и женен, с три отраснали деца, но си беше самата истина, че определени жени излъчваха около себе си магия, и на сцената, както и извън нея, и всяваха блянове, където минеха. Човек не спира да бленува само защото вече не е млад. Щом Пертений можеше да се опитва да си спечели благоволение с показен подарък, поднесен на хора, които не беше възможно изобщо да го интересуват, защо пък Папио да не се опита да накара възхитителната Шайрин да види какво може да направи епимелетът на Имперските стъкларници, когато вложи ръце и ум — и част от сърцето си — в предишния си занаят?
Тя щеше да види купата, когато я доставеха в къщата й. Младоженката явно живееше при нея.
След известен размисъл и нахвърляне на щрихи един предобед Папио реши да направи купата зелена, с инкрустирано яркожълто стъкло като полски цветя в настъпващата най-сетне пролет.
Сърцето му заби учестено, щом се залови за работа, но не трудът или тънкостите на занаята го възбуждаха сега, нито дори образът на една жена. Беше нещо съвсем друго. Щом пролетта вече идваше, мислеше си Папио, докато си тананикаше тихичко шествения марш, то значи идваха и колесниците, колесниците, ах, колесниците…
Всяко утро по време на призовните молитви в изящния храм, който си бе избрала да посещава, младата кралица на антите подреждаше като на секретарска табличка в ума си нещата, заради които трябваше да е благодарна. Погледнато в определена светлина, не бяха малко.
Беше се спасила от опит за покушение, преживяла беше зимно плаване до Сарантион, а след това първите етапи по настаняването й в този град — много по-изтощителен процес, отколкото бе склонна да признае. Големи усилия й беше струвало да съхрани подобаваща сдържана гордост, когато за първи път пред очите им се откроиха пристанището и градските стени. Макар да знаеше, че първата гледка на Сарантион е в състояние да всее страхопочитание у човек и да беше подготвена за това, щом в онова утро слънцето се извиси зад Имперския град, Гизел осъзна, че понякога човек просто няма как да се подготви.