Един от кандидат-любовниците — по-настойчив от останалите — продължи да я посещава, след като другите престанаха да идват. Веднъж Гизел му позволи да целуне дланта й. Усещането беше леко забавно, но след като размисли, тя предпочете при следващото му посещение да е заета, както и при по-следващото. Трета визита не последва.
Всъщност нямаше кой знае какъв избор. Младостта й, красотата, страстта, която мъжете можеше да изпитват към нея, това бяха едни от малкото инструменти, с които разполагаше, след като бе изоставила трон.
Чудеше се кога Юдрик или Кердас ще се опитат да уредят убийството й. Дали Валерий всъщност щеше да ги спре? Прецени нещата. Като че ли беше по-полезна за императора жива, но имаше и противоположни аргументи, а не трябваше да се забравя и императрицата.
Всички тези изчисления трябваше да ги прави сама. Тук не разполагаше с човек, комуто да се довери за съвет. Не че си беше имала кой знае колко благонадеждни съветници и у дома. Понякога се улавяше, че се чувства ядосана и ограбена, щом се сетеше за белокосия алхимик, който й бе помогнал в бягството, а след това я изостави, за да тръгне по своите си работи, каквито и да бяха те. Видяла го беше за последен път на кея в Мегарион, застанал под дъжда, докато корабът й се отдалечаваше.
Сега, след утринната служба в храма, Гизел седеше в малкия хубав соларий над тихата улица. Слънцето вече се бе извисило над покривите. Тя звънна с малкото звънче до стола и една от много добре обучените жени, пратени й от императрицата, се появи на прага. Време беше да започне приготовленията си за излизане. Всъщност беше погрешно да се твърди, че съвсем нищо не я изненадва. Имаше все пак някои неочаквани развития.
След едно от тях, включващо танцьорка, която се оказа дъщерята на същия побелял мъж, който я бе изоставил в Мегарион, тя бе приела покана за този следобед.
А това й напомни за другия мъж, когото бе привлякла да й служи, червенокосия майстор на мозайки. Гай Крисп също щеше да присъства на срещата днес.
Беше се уверила, че е в Сарантион, скоро след пристигането си. Трябваше да го знае; с него също бяха свързани ред съображения. Беше му поверила едно опасно лично послание и нямаше представа дали го е предал и дали изобщо се е опитал. Помнеше го като мрачен, навъсен човек — и неочаквано умен. Трябваше да поговори с него.
Не го беше канила да я посети — все пак за света той не я познаваше лично, изобщо не се бяха срещали. Шестима души бяха умрели, за да се запази тази заблуда. Вместо това бе отишла да разгледа как напредва работата по новия строеж на императора, Храма на Святата Мъдрост на Джад. Храмът все още не беше отворен за широката публика, но една разходка дотам с посещение бе нещо съвсем уместно — дори благочестиво — за гостуващ монарх. Никой не можеше да постави това под въпрос. Щом влезе, импулсивно реши да подходи към темата по най-необичаен начин.
Като си спомни събитията, разиграли се в онова утро в ранната зима, Гизел неволно се усмихна. Джад знаеше, не беше склонна да се поддава на импулси и твърде малко неща й даваха повод за веселие, но в онова изумително място, което трябваше да вдъхва благоговеен трепет, изобщо не се беше държала с полагащата се скромна благочестивост. И беше длъжна да си признае, че й стана приятно.
Слухът вече пълзеше из Сарантион. Точно според намерението й.
Мъж на скеле, под купол, със стъкло в шепите си, опитва се да сътвори бог. Повече от един всъщност, макар че точно тази истина не възнамеряваше да разкрива. Него ден, в ранната зима в святия град на Джад Сарантион, Криспин беше щастлив, че е жив, и изобщо не държеше да бъде изгорен заради ерес. Иронията бе в това, че все още не бе осъзнал и признал щастието си. Много време беше изтекло, откакто бе познавал това чувство. Щеше да изръмжи от досада и да среже с груба обида всеки, който дръзнеше да му подхвърли, че изглежда доволен от съдбата си.
Свъсил неволно вежди и свил съсредоточено устни в тънка резка, той се мъчеше най-сетне да утвърди цветовете от собствения си, вътрешен образ на Джад над очертаните на небесния фон на купола контури на Сарантион. Други майстори сътворяваха Града под неговия надзор; той лично правеше фигурите и започваше с Джад, за да може божият лик да гледа отгоре над всички, които влизат тук, докато се довършват куполът, полукуполите и стените. Искаше богът, който създава, да вдъхва безмълвно благоговение като онова, което бе видял в един малък храм в Саврадия, но не раболепно или прекалено натрапчиво. Работеше на друг мащаб, неговият Джад трябваше да е властващият елемент на по-обширна сцена, без да обхваща изцяло купола, така че имаше проблеми с баланса и пропорциите, които трябваше да се решат.