В този момент мислеше за очите и за бръчките по кожата над и под тях, спомняше си изтерзания, изпит образ на Джад в онзи храм, който беше видял в Деня на мъртвите. Беше рухнал на каменния под. Сринал се беше буквално под онази изпита, съкрушаваща фигура.
Паметта му за цветове бе много добра. Всъщност беше безупречна и той го съзнаваше без фалшива скромност. Беше работил пряко с епимелета на Имперските стъкларници, за да намери цветове, най-точно съответстващи на оттенъците, които бе запомнил от Саврадия. Помогнало беше обстоятелството, че ръководеше мозаичната украса на най-важния от всички строителни проекти на Валерий Втори. Предишният майстор — някой си Сироес — бе отстранен позорно и неясно как си беше счупил пръстите на двете ръце същата нощ при така и необяснена злополука. Криспин впрочем знаеше нещо по въпроса. Предпочиташе да не знае. Помнеше една висока русокоса жена в спалнята си на разсъмване, която бе промълвила: „Мога да ви уверя, че Сироес не е в състояние да наеме убийци тази нощ“. И бе добавила много спокойно: „Повярвайте ми“.
Вярваше й. За това, макар и не за каквото и да било друго. Все пак императорът, а не русата жена, му беше показал този храм и му го бе предложил. И каквото Криспин поискаше, обикновено го получаваше — поне що се отнасяше до тесерите.
В другите сфери на живота си долу сред мъжете и жените на Града още не бе решил какво изобщо иска. Знаеше само, че долу под това скеле има и личен живот, с приятели, с врагове — с опити за покушение само дни след пристигането му — и сложни отношения, които, стига да позволеше, можеха опасно да го отвлекат от онова, което трябваше да свърши тук горе на този купол, който един император и един гениален архитект му бяха подарили.
Прокара пръсти през гъстата си рижа коса, с което само я разроши повече от обичайното, и реши, че очите на неговия бог ще са тъмнокафяво и обсидиан, като тези на фигурата в Саврадия, но няма да предаде бледността на другия Джад със сивите оттенъци в кожата на лицето. Щеше отново да подхване същите цветове, щом започнеше да прави дългите тънки длани, но нямаше да ги изобрази наранени, както бяха на другия. Отекване на елементи, но не копиране. Точно както си го беше мислил, преди да дойде тук — първите инстинкти обикновено се задържаха у него.
След като го реши, Криспин си пое дъх и изпита облекчение. Значи можеше да започне утре. И изведнъж усети леко поклащане по скелето, което бе знак, че някой се изкачва.
Това беше забранено. Беше изрично и абсолютно забранено и на чираците, и на майсторите. На всички всъщност, включително на Артибасос, строителя на този храм. Правилото гласеше: когато Криспин е горе, никой не се качва на скелето му. Беше ги заплашил с осакатяване, разчленяване, смърт. Варгос, който се оказваше точно толкова кадърен помощник тук, колкото и по пътя, най-ревностно пазеше неприкосновеността му горе.
Криспин погледна надолу, смаян повече от нарушението, отколкото от нещо друго, и видя, че по стъпенките на скелето се изкачва жена — беше свалила наметалото, за да улесни движенията си. Видя и Варгос сред останалите долу на мраморните плочи. Приятелят му иниций разпери безпомощно ръце. Криспин отново погледна изкачващата се. После примига и затаи дъх, стиснал здраво ниското перило с две ръце.
Веднъж беше погледнал от тази огромна височина малко след пристигането си, когато с пръстите си като слепец бе опипвал купола, на който възнамеряваше да пресътвори света, и далече долу беше видял жена, усетил бе самото й присъствие като неустоимо привличане: силата и притеглянето на света, където течеше животът.
Тогава беше императрицата.
Беше слязъл при нея. Не беше жена, на която можеш да се възпротивиш, макар само да стоеше долу в очакване. Слязъл беше, за да говорят за делфини и за други неща, за да се върне отново, призован от живия свят от мястото, където го бе отвела една любов, отнета от смъртта.
Този път, зяпнал с нямо изумление в уверено напредващата нагоре жена, се помъчи да събере самообладание, за да може да се справи. Твърде изненадан, за да може да извика и дори да съобрази как да реагира, той просто зачака с разтуптяно сърце, докато кралицата му стигне до него, високо над света и пред очите на всички долу.
Тя стигна последното стъпало, после самото скеле и като пренебрегна припряно подадената й ръка, стъпи на него леко зачервена, задъхана, но очевидно доволна от себе си, с блеснали очи и не уплашена, щом се беше качила на това място, пригодно за съвсем интимен разговор, на опасната платформа точно под купола на Артибасос. Колкото и подслушващи уши да имаше в Сарантион, тук ги нямаше.