Криспин коленичи и сведе глава. За последен път бе видял тази млада, обсадена от врагове жена в собствения й дворец, в собствения му град далече на запад. Целунал беше стъпалото й за сбогом и бе усетил как ръката й погали косата му. А после бе напуснал, след като незнайно как й бе обещал да се опита да донесе посланието й на императора. А на сутринта бе научил, че е заповядала шестима от личната й стража да бъдат убити — само за да се опази тайната на срещата им.
На скелето под купола Гизел Антска отново погали косата му с лек, бавен жест. Коленичил, той потрепери.
— Няма брашно този път — промълви кралицата му. — Подобрение, художнико. Но мисля, че предпочитам брадата. Нима Изтокът ви е завладял толкова бързо? Нима сме ви изгубили? Можеш да станеш, Гай Крисп, и да кажеш каквото имаш да казваш.
— В-ваше величество — заекна Криспин, докато се изправяше, и усети, че се изчервява, ужасно притеснен. Светът бе дошъл при него, дори тук, горе. — Това е… тук не е безопасно за вас, изобщо!
Гизел се усмихна.
— Толкова ли си опасен, художнико?
Не беше. Тя беше опасна. Искаше да й го каже. Косата й беше златна, очите — паметно тъмносини: всъщност имаше цветовете на друга от много опасните жени. Но докато Стилиана Далейна бе като лед, с жилка злост, то Гизел, дъщерята на Хилдрик Велики, излъчваше нещо по-диво и тъжно в същото време.
Знаеше, че е тук, разбира се. Всички бяха научили за пристигането на кралицата на антите. Беше се чудил дали ще го повика. Не беше. Но ето, че се беше качила горе, за да го намери, изящна и уверена като опитен майстор. Това беше дъщерята на Хилдрик. Дъщеря на антите. Можеше да ловува, да стреля с лък, да язди, навярно да убива с кама, скрита някъде под дрехите й. Не беше някоя кротка и деликатна дворцова дама.
— Е, ние чакаме, художнико. Дълъг път изминахме, за да те видим, все пак.
Той наведе глава. И й разказа без никакво лустро и без да затаи нищо важно, за разговора си с Валерий и Аликсана, когато дребничката изящна жена, императрицата на Сарантион, се бе обърнала пред един праг към вътрешните й покои и бе попитала — с привидна небрежност — за предложението за брак, което той несъмнено носи от Варена.
Усети, че Гизел е смутена. Опитваше се да го прикрие и сигурно щеше да успее пред някой не толкова наблюдателен. Когато свърши, тя дълго мълча.
— Тя ли се беше досетила, или той? — попита накрая.
Криспин помисли.
— И двамата според мен. Заедно или всеки за себе си. — Поколеба се. — Тя е… изключителна жена, ваше величество.
Сините очи на Гизел срещнаха погледа му за миг и пробягаха встрани. Млада е, помисли си той.
— Чудя се какво щеше да стане, ако не бях убила стражите си — промълви тя.
„Щяха да са живи“, искаше му се да й отвърне, но го премълча. Навярно щеше да го направи преди един сезон, но вече не беше съвсем същият гневлив мрачен мъж, какъвто бе в началото на есента. Оттогава беше пътувал.
Ново мълчание. После тя каза:
— Знаеш ли защо съм тук? В Сарантион?
Той кимна. Знаеше го целият град.
— Избегнали сте покушение. В храма. Това ме ужасява, ваше величество.
— Разбира се, че ще те ужасява — отвърна кралицата му с почти разсеяна усмивка. При всички ужасни подробности, които обсъждаха, при всичко, което бе преживяла, някакво странно настроение сякаш витаеше около нея в танца на струящата слънчева светлина от високите прозорци из целия храм. Криспин се опита да си представи какво ли изпитва, след като е избягала от своя трон и народ, за да живее тук по милост, лишена от властта си. Не можеше дори да си го въобрази.
— Харесва ми тук, горе — каза ненадейно кралицата. Пристъпи до ниското перило и надникна надолу, външно поне непритеснена от височината. Криспин познаваше хора, които клякаха и се вкопчваха в дъските на скелето тук горе или дори припадаха.
Имаше други платформи, около източната обиколка на купола, където редяха тесерите по очертаните от Криспин щрихи, за да направят контурите на града и тъмносиньото и зелено на морето, но точно сега никой не се беше качил на тях. Гизел Антска погледна ръцете си на перилото, после се обърна и ги вдигна към него.
— Дали бих могла да стана майстор на мозайки, как мислиш? — Засмя се. Той се вслуша, за да долови отчаяние или страх, но чу само искрена веселост.