— С това страдание не ще се боря.
Когато и третият лекар изрече тези слова и отстъпи колебливо назад, в стаята настъпи тишина, въпреки че между запалените светилници и гаснещия пламък в огнището се бяха побрали десетима мъже. Вятърът отвън бе задухал отново.
В това безмълвие се чу дълбокият глас на самия Ширван, тих, ала отчетливо ясен, богоподобен. Царят на царете каза:
— Те не могат да направят нищо. Изписано е на лицата им. Устните им са сухи като пясък от страх, мислите им са като подет от вятъра пясък. Представа нямат какво да правят. Махнете тримата от очите ни и ги убийте. Те са безполезни. Сторете това. Намерете нашия син Дамназес и да бъде набучен на кол сред пустинята, да го изядат зверовете. Майка му да бъде дадена на дворцовите роби в Кабад за тяхно удоволствие. Сторете това. След това идете при нашия син Мураш и го доведете тук при нас. — Ширван замълча да си поеме дъх, да потисне унизителната слабост, причинена от болката. — Доведете ни също жрец с жарава от Святия огън. Изглежда, ще умрем тук, в Керакек. Всичко, което става, е по божествената воля на Перун. Анахита очаква всички нас. Писано е и се пише. Сторете всичко това, Мазендар.
— Съвсем без никакъв лекар ли повече, велики господарю? — попита със сух глас, със сухи очи ниският пълничък везир.
— В Керакек? — с горчивина и гняв каза Царят на царете. — В тази пустиня? Помисли къде сме. — Докато говореше, от мястото, където го бе пронизала боядисаната в черно стрела, оперена с черни пера, се стичаше кръв. Брадата на царя се бе слепила от собствената му съсирваща се тъмна кръв.
Везирът сведе смирено глава. Изведоха от стаята осъдените лекари. Те тръгнаха покорно, без никакви молби за пощада, без възражения или съпротива. Слънцето вече беше подминало най-високата точка от пътя си и започваше да се спуска. Беше зимен ден в Басания, в една далечна крепост край пясъците. Времето се движеше; каквото имаше да става, отдавна беше написано.
Някои хора намират понякога ненадейно кураж, изненадват самите себе си, променят хода на своя живот и на времето. Мъжът, който се смъкна на колене до ложето и опря чело в застлания с килим под, беше военачалникът на укреплението Керакек. Благоразумието, деликатността, чувството за самосъхранение му диктуваха този ден да запази мълчание сред коварните опасни придворни. След време нямаше да може да обясни защо е проговорил. Щеше да трепери като в треска, когато си спомняше всичко това, и да пие вино до забрава дори и в ден на въздържание.
— Царю — промълви той в огряната от колебливия пламък стая, — тук имаме лекар, пътувал нашир и длъж, в селото под крепостта. Да повикаме него?
Погледът на Великия цар сякаш вече се беше отнесъл другаде, с Перун и Богинята, отвъд границите и дребните тегоби на тленния свят. Той отрони:
— Защо да убиваме още едного?
За Ширван казваха, написано бе на пергамент и беше изсечено на каменни плочи, че никой по-милостив и състрадателен, по-пропит от духа на Анахита от него не е седял на трона в Кабад, да държи скиптъра и цветето. Но Анахита я наричаха също Жътварката, тя призоваваше хората в жизнения им край.
Везирът промълви тихо:
— Защо да не го направим? Има ли значение, господарю мой? Може ли да изпратя да го доведат?
Царят на царете полежа още миг неподвижно, после махна за съгласие, кратък, равнодушен жест. Погледът му под натежалите клепачи се отмести към огъня и се задържа там. Някой излезе навън по знак на везира.
Мина време. В пустинята отвъд крепостта и селото под нея се надигна северен вятър. Зафуча над пясъците, раздуха ги и ги заразмества, заличаваше дюни и ваеше други, а забравените от ловците лъвове подириха убежище в пещерите сред скалите, за да дочакат нощта.
Синята луна на Анахита се извиси в късния следобед, за да уравновеси снишилото се слънце. В крепостта Керакек в този сух вятър тръгнаха хора — да убият трима лекари, да убият един син на царя, да призоват един син на царя, да отнесат послания в Кабад, да призоват жрец със Святия огън при Царя на царете в стаята му.
И да намерят и доведат друг един човек.
Рустем от Керакек, син на Зорах, седеше кръстато на тъканото испаханско килимче, както обикновено по време на уроците си. Четеше и вдигаше от време на време глава да огледа четиримата си ученици, които грижливо преписваха един от драгоценните му текстове. Сегашната тема беше „Меровий за катаракта“. Всеки ученик трябваше да препише различна страница. Ден по ден щяха да си ги разменят, докато всеки не се сдобиеше с пълен препис на трактата. Рустем се придържаше към възгледа, че древният тракезийски западен подход е за предпочитане в лечението на повечето — макар и не всички — проблеми, свързани с окото.