Рустем отново погледна през прозореца. Небето над малката му градина с билки вече бе притъмняло. Идваше истинска буря, залисването и загубата на светлина щяха да осуетят уроците му и да затруднят следобедната хирургическа практика. Той се покашля. Четиримата ученици, привикнали с този обичаен знак, оставиха принадлежностите за писане и вдигнаха глави. Рустем кимна и най-близкият до изхода стана да отвори външната врата и да пусне първия пациент от покрития портик, където чакаха болните.
Обикновено приемаше пациенти преди обед и преподаваше във втората половина на деня, но съселяните, които най-малко бяха в състояние да си платят, се примиряваха Рустем да ги прегледа в присъствието на питомците си, като част от учебния процес. Мнозина от тях бяха поласкани от това внимание, някои се чувстваха неудобно, но в Керакек се знаеше, че това е начин да си осигуриш достъп до младия лекар, учил изкуството си в загадъчния Изток и завърнал се при тях с тайните на неведомия външен свят.
Жената, която влезе и застана колебливо до стената, където Рустем бе окачил китките билки и бе подредил по рафтовете гърненцата и ленените торбички с лекарства, имаше катаракт на дясното око. Рустем го знаеше — вече я беше прегледал и беше поставил диагнозата. Подготвяше се предварително и всеки път, когато болестите на селяните позволяваха, предлагаше на учениците си практическия си опит наред с трактатите, които трябваше да запаметяват и преписват. Няма голяма полза, обичаше да им казва, да научиш какво е казал ал Хизари за ампутацията, ако не знаеш как се борави с триона.
Самият той беше прекарал месец и половина с източния си учител на една провалила се испаханска военна кампания срещу бунтовниците в североизточните им предели. Научил се беше да борави с трион.
Онова лято видя също и достатъчно жестока смърт и ужасна болка, така че реши да се върне у дома при жена си и малкото си дете, което едва-що беше видял, преди да замине на изток. Тази къща с градината в края на селото, а сетне и втората жена и момиченцето бяха дошли след завръщането му. Момченцето, което бе оставил, беше вече седемгодишно, седеше на килимчето зад вратата и слушаше бащините си уроци.
А Рустем лекарят в някои тъмни нощи все още сънуваше бойно поле на изток, спомняше си как реже крайниците на крещящи от непоносима болка мъже под пушливата колеблива светлина на факлите на вятъра, докато слънцето гасне над касапницата. Спомняше си черни фонтани от кръв, съсиреци, целият бе оплескан с кръв — дрехите, лицето, ръцете и гърдите… самият той превърнал се в същество, от което капе ужас, с толкова хлъзгави длани, че едва можеше да държи сечивата си и да реже с триона, да изрязва гнойта със скалпела и да спира кръвта с нажежения ръжен, а ранените прииждаха и прииждаха безкрай, несекващ поток дори след като паднеше нощта.
Много по-лоши неща имаше на този свят от практикуването в едно село в Басания, решил беше една заран, и оттогава не беше се разколебал, макар амбицията понякога да се надигаше в душата му и да шепнеше друго, изкусителна и опасна като кабадска куртизанка. Рустем беше преживял голяма част от живота си, като се стараеше да изглежда по-стар, отколкото бе в действителност. Но не беше стар. Още не. Неведнъж се беше чудил в часовете на здрача, когато обикновено го спохождаха такива мисли, какво ли щеше да направи, ако някоя нова възможност и риск почукат на вратата му.
След време, когато поглеждаше назад, така и не можеше да си спомни имало ли беше наистина почукване в онзи ден. Вихърът на случилото се бе толкова силен, че навярно го беше пропуснал. Но му се струваше, че външната врата просто се бе разтворила с трясък, без предупреждение, и за малко щеше да удари болната, която чакаше до стената, и войниците с ботуши нахлуха вътре и изпълниха до пръсване тихата стая с хаоса на външния свят.
Рустем познаваше един от тях, водача: служеше от много време в Керакек. Лицето му беше разкривено, очите му блестяха трескаво. Гласът му изстърга като трион в сухо дърво:
— Трябва да дойдеш! Веднага! В крепостта!