— Някаква злополука ли? — попита сдържано от килимчето си Рустем, като пренебрегна заповедническия тон на войника; опитваше се с кротостта си да възвърне спокойната атмосфера. Това бе част от обучението на всеки лекар и той искаше учениците му да видят как го прави. Идващите при тях често бяха възбудени; лекарят не можеше да си го позволи. Забеляза, че войникът се бе обърнал на изток, когато изрече първите си думи. Знамение нито добро, нито лошо. Мъжът беше от воинската каста, разбира се, което можеше да е добро или лошо, според кастата на пострадалия. Вятърът беше северен; не добре, но пък никакви птици не се виждаха, нито чуваха през прозореца, което донякъде го уравновесяваше.
— Злополука! Да! — извика войникът все така без капка сдържаност. — Хайде! Става дума за Царя на царете! Стрела!
Цялото самообладание на Рустем дезертира като новобранец, пратен срещу сарантийска конница. Един от учениците му ахна стъписано. Жената с болното око се свлече на пода и зарида. Рустем стана бързо, мъчеше се да вкара в някакъв ред забушувалите в главата му мисли. Бяха влезли четирима. Число, носещо лош късмет. С жената ставаха петима. Можеше ли да се брои и тя, за да се нагодят поличбите?
Докато пресмяташе трескаво предзнаменованията, отиде до голямата маса до вратата и дръпна ленената си торба. Прибра набързо в нея няколко китки билки и гърненца и взе кожената чанта с хирургическите си принадлежности. Обикновено щеше да прати напред някой от учениците или слуга, да успокои хората в крепостта, а и да не го видят, че е хукнал сам по улицата. Но обстоятелствата изобщо не допускаха нормално поведение. „Става дума за Царя на царете!“
Сърцето му се бе разтуптяло лудешки. Помъчи се да успокои дъха си. Чувстваше се замаян, с олекнала глава. Уплашен всъщност. По много причини. Важно беше да не го покаже. Взе пътната си тояга, преднамерено бавно си сложи кожената шапка, обърна се към войника, пак така бавно извърна очи на север и каза:
— Готов съм. Можем да тръгваме.
Четиримата войници изхвърчаха през вратата. Рустем се задържа, за да опази някакъв ред в стаята, която напускаше. Бхараи, най-добрият му ученик, го гледаше в очите.
— Можете да се поупражнявате с хирургическите инструменти по зеленчуци и парчета дърво. Използвайте сондите. Оценявайте се един-друг поред. Пациентите ги пратете по домовете им. Затворете кепенците, ако вятърът се усили. Разрешавам ви да си накладете огън и да използвате масло, да ви е достатъчно светло.
— Учителю — отвърна с нисък поклон Бхараи.
Рустем последва войниците.
Спря се в градината, отново с лице на север, прибрал стъпала, и откъсна три бамбукови стръка. Можеше да му потрябват за сонди. Войниците чакаха нетърпеливо на улицата, възбудени и уплашени. Въздухът пулсираше, натежал от тревога. Рустем се изправи бавно, промълви молитвата си към Перун и Богинята, след което се обърна, за да поеме след тях. Погледна Катюн и Джарита, застанали на прага на къщата. В очите им се четеше страх: очите на Джарита бяха огромни дори отдалече. Тя се взря мълчаливо в него, облегната на Катюн за опора, с бебенцето в ръце. Някой от войниците сигурно им бе казал какво става.
Той кимна успокоително на двете си жени и Катюн му отвърна на свой ред с кротко кимване, докато прегръщаше Джарита през раменете. Всичко с тях щеше да е наред. Ако се върнеше.
Мина през малката дворна порта и излезе на пътя, първата си стъпка направи с десния крак и погледна нагоре за знаци от птиците. Не видя такива: всички птици се бяха изпокрили от усилващия се вятър. Тук поличби нямаше да намери. Съжали, че бяха пратили четирима войници. Някой там горе трябваше да съобрази по-добре. Но вече едва ли можеше да се направи нещо за това. Щеше да запали тамян в крепостта, за умилостивяване. Стисна тояжката и се постара да си придаде невъзмутимост. Не мислеше, че успява. Царят на царете. Стрела.
Спря внезапно на прашния път.
И в мига, в който спря и се прокле наум за глупостта си, готов вече да се върне в учебната стая, макар да знаеше колко лошо знамение ще е това, чу как някой проговори зад него.
— Тате — каза тъничкият глас.
Рустем се обърна и видя какво държи синът му в двете си ръце. Сърцето му за миг замря или поне така му се стори. Едва преглътна. Насила си пое дълбоко дъх, застинал точно до портата.
— Да, Шаски — промълви той тихо. Погледна момченцето в градината и го обзе странно спокойствие. Учениците му и пациентите наблюдаваха сцената струпани при портика, войниците откъм пътя, жените — от другия вход. Вятърът духаше.
— Човекът каза… каза стрела, тате.
— Това каза, нали? — отвърна тежко Рустем. — Значи трябваше да го взема, нали?