Шаски кимна. Изпънал дребното си телце, с кафявите очи, сериозни като на жрец, поднасящ свещен дар. „Седемгодишен е — помисли си Рустем. — Анахита да го пази“.
Върна се през дървената порта, наведе се и взе от момчето тънкия инструмент в кожената му кания. Беше го донесъл от Испахан, прощален дар от тамошния му учител.
Войникът наистина беше казал, че е стрела. Рустем изпита внезапно, съвсем ненадейно желание да положи ръка на мъничката глава на сина си, на къдравата тъмнокафява коса, да усети мекотата й. Това, разбира се, сигурно имаше нещо общо с факта, че може би нямаше да се върне от крепостта. Това можеше да се окаже сбогуване. Човек не можеше да откаже лек на Царя на царете…
Изражението на Шаски бе толкова напрегнато, сякаш по някакъв свръхестествен начин съзнаваше всичко това. Не можеше да го съзнава, разбира се, но момчето му все пак току-що го бе спасило от най-ужасната поличба — да се наложи да стъпи отново в стаята за лечение, след като бе излязъл от нея и бе взел бамбуковите пръчки, или да прати някой от спътниците си.
Рустем се обърна, бързо излезе отново през портата и продължи с войниците нагоре по стръмния път, в усилилия се северен вятър. Не погледна назад, знаеше свързаната с това поличба, но беше убеден, че Шаски още стои там и го гледа, вече сам в градината, изпънат като копие, мъничък като тръстика край речен бряг.
Винаш, син на Винаш, командирът на южната крепост Керакек, беше роден още по-далече на юг, в малък оазис с палми източно от Кандир, рехаво, напоявано от извор островче зеленина, обкръжено от суровата пустиня. Беше пазарно селце, разбира се. Разменяха се стоки и услуги с тъмнокожите мрачни племена от пясъците, които идваха яхнали камилите си и си тръгваха отново, смаляваха се и чезнеха зад блещукащия хоризонт.
Отраснал като търговски син, Винаш беше опознал много добре номадските племена, както във времена на търговия и мир, така и през онези сезони, когато Великият цар пращаше армии на юг в поредното безплодно усилие да наложи достъп до западното море отвъд пясъците. Пустинята, в не по-малка мяра от дивите племена, кръстосващи необятната й шир, наново и наново правеше това невъзможно. Нито пясъците, нито обитателите им бяха склонни да търпят господство.
Но детството му в юга го бе превърнало — Винаш бе предпочел армията пред живота на търговец — в чудесен, неоспорим избор за началник на едно от пустинните укрепления. Рядък пример за разумно мислене от страна на висшите служители в Кабад представляваше решението да го назначат за управител на Керакек, след като достигна полагащия се офицерски ранг, вместо да му поверят, да речем, командването на войници, охраняващи някое рибарско пристанище в Севера, и да си има работа с облечените с дебели кожи едри търговци и разбойници от Москав. Военщината успяваше понякога да прави нещата както трябва, едва ли не напук на самата себе си. Винаш познаваше добре пустинята и изпитваше към нея, както и към обитателите й, подобаващото се уважение. Можеше да се оправи с някои от номадските диалекти, говореше малко и от киндатската реч и не го смущаваше пясъкът в постелята му или в гънките на кожата му.
Все пак в биографията на този мъж нямаше нищо, което да предполага, че той, войникът — син на Винаш търговеца, — може да намери у себе си дързостта да проговори пред най-могъщите мъже на Басания и без да се иска от него, да предложи един лекар от малко провинциално селище — който дори не беше от жреческата каста — да бъде призован при издъхващия Цар на царете.
Наред с всичко останало думите му подлагаха на риск и неговия живот. Беше си мъртъв, само да решеше някой след това, че лечението на местния лекар е ускорило или причинило смъртта на царя — нищо, че Ширван Велики бе извърнал вече лицето си към огъня, все едно гледа пламъците на Перун Гръмовержеца или тъмната фигура на Богинята.
Стрелата беше в него, забита много дълбоко. Кръвта продължаваше бавно да се стича, цапаше с тъмни петна завивките на ложето и ленените превръзки. Всъщност изглеждаше чудо, че царят все още диша, все още е сред тях, загледан втренчено в танца на пламъците, докато пустинният вятър отвън се усилваше. Небето бе помръкнало.
Ширван като че ли не възнамеряваше да предложи на придворните си сетни напътствени слова или официално да назове наследник, макар да беше направил жест, който намекваше за избора му. Коленичил до ложето, третият син на царя, Мураш, посипал глава и рамене с пепел от огнището, се поклащаше назад-напред и редеше молитва. Никой от останалите царски синове не присъстваше. Гласът на Мураш, извисяващ се и глъхнещ в монотонен напев, бе единственият човешки звук в стаята, ако не се броеше тежкият ритъм на дъха на Великия цар.