В тази тишина и въпреки пронизителния вой на вятъра тропотът на ботуши отекна ясно откъм коридора. Винаш си пое дъх и за миг затвори очи, призоваваше в ума си Перун и проклинаше ритуално Азал Вечния враг. След това се обърна и видя как вратата се отвори и влезе лечителят, който го бе изцерил от онзи обрив при един есенен разузнавателен набег към сарантийските погранични градове и укрепления.
Лекарят, последван от явно уплашения капитан на охраната на Винаш, направи още няколко стъпки навътре и спря, подпря се на тояжката си и бавно огледа стаята, преди да насочи погледа си към ранения. Не водеше слуга — сигурно бе тръгнал набързо, дадените на капитана заповеди бяха недвусмислени — тъй че сам носеше торбата си. Без да погледне назад, протегна торбата с лековете, тояжката и някакъв инструмент в кожена кания, а капитанът на Винаш притича с готовност, за да ги поеме. Лекарят — казваше се Рустем — имаше строг, сдържан нрав, който всъщност не допадаше на Винаш, но не приличаше на убиец и наистина бе изцерил обрива му.
Лекарят поглади с ръка прошарената си брада, след което коленичи и се просна ничком пред царственото ложе в изискано почтителен жест и проява на неочаквана ловкост. Приканен от везира, бавно се изправи. Царят не беше извърнал поглед от огъня; младият принц не беше престанал да се моли. Лекарят се поклони на везира, след това внимателно се обърна — на запад, забеляза Винаш — и заяви отривисто:
— С това страдание ще се боря.
Дори не беше се доближил до ранения, да не говорим да го прегледа — но пък нямаше кой знае какъв избор. Длъжен беше да направи каквото може. „Защо да убиваме още едного?“, беше попитал царят. Винаш почти със сигурност бе направил точно това, като бе предложил да доведат доктора.
Лекарят се обърна към него.
— Ако командирът на гарнизона благоволи да остане да ми помага, ще бъда благодарен. Може би ще ми е нужен войнишки опит. Наложително е всички останали, почитаеми и презнатни господа, веднага да напуснете тази стая. Моля.
Коленичилият принц заяви гневно:
— Аз няма да оставя баща си!
Този млад човек почти със сигурност скоро щеше да е Царят на царете, Мечът на Перун — щом секнеше завинаги дъхът на мъжа в ложето.
— Разбираемо желание, преблагородни принце — отвърна спокойно докторът. — Но ако сте загрижен за своя възлюбен баща, а виждам, че е така, й желаете да му помогнете сега, ще ми окажете чест, ако изчакате навън. Хирургическата операция не може да се проведе сред тълпа.
— Няма да има никаква… тълпа — каза везирът и изкриви недоволно устни при тази дума. — Принц Мураш ще остане, аз също. Вие, разбира се, не сте от жреческата каста, както и командирът. Поради това ние трябва да останем тук. Всички останали ще напуснат, както помолихте.
Лекарят поклати глава.
— Не, господарю. Убийте ме веднага, ако желаете. Но съм научен и съм убеден, че членове на семейството и скъпи приятели не трябва да присъстват, когато един доктор лекува пострадал. Човек трябва да е от жреческата каста, за да е царски лекар, знам. Но аз нямам такъв пост… идвам при Великия цар по покана. Ако ще се боря с това страдание, длъжен съм да го сторя според обучението си. Иначе с нищо не бих могъл да помогна на Царя на царете, а ако е така, то животът ми се превръща в бреме.
Този тип беше превзет позьор, побелял преждевременно, помисли си Винаш, но храброст не му липсваше. Видя как принц Мураш вдигна глава, черните му очи блестяха от гняв. Но преди принцът да успее да отвори уста, тих хладен глас от ложето проговори:
— Чухте лекаря. Доведен е тук заради уменията му. Защо е цялата тази препирня в мое присъствие? Излезте. Всички.
Настъпи тишина.
— Разбира се, премилостиви господарю — отвърна везирът Мазендар, а принцът преглътна и се изправи колебливо. Царят все още не бе откъснал очи от пламъците. Гласът му прозвуча за Винаш все едно вече идва някъде отвъд селенията на живите. Щеше да умре, и докторът щеше да умре, Винаш най-вероятно също щеше да умре. Беше глупак над глупаците, към края на дните си.
Мъжете започнаха нервно да се изнизват в коридора, където междувременно бяха запалили факли в халките по стените. Вятърът свиреше — неземен и самотен звук. Капитанът на гвардията остави на пода вещите на лекаря и също бързо излезе. Младият принц пристъпи пред дребничкия лекар, който стоеше съвсем спокоен, в очакване да напуснат, вдигна ръце и изръмжа, много тихо и с гняв:
— Спаси го или тези пръсти ще сложат край на живота ти. Заклевам се в мълнията на Перун.