В петък не можа да заспи и късно вечерта се упъти към мазето, където работеше баща й. Когато слизаше по стълбите, той я погледна изненадано, но не каза нищо дори след като тя седна на един стол я взе да мами котката: „Пис, пис, мацо.“ Котката отстъпи назад. Тя знаеше, че хората са й врагове.
— Татко — каза Гретхен, — искам да поговоря с теб.
Джордах мълчеше.
— Доникъде няма да стигна с тази моя работа — продължи Гретхен. — Никога няма да ми повишат заплатата, а и няма къде другаде да отида. Като свърши войната, ще започнат съкращенията и ако не ме уволнят, пак ще бъде добре.
— Войната не е свършила — отговори Джордах. — Има още достатъчно глупаци, които чакат да бъдат избити.
— Мисля си, че трябва да отида в Ню Йорк и да си потърся работа там. Вече съм квалифицирана секретарка, а по вестниците чета обяви за най-различни служби е двойно по-големи заплати от моята.
— Говорила ли си с майка си за това? — Джордах започна да оформя тестото на кифлички с бързи, леки движения на едната си ръка като вълшебник.
— Не — отвърна Гретхен. — Тя не се чувствува добре и не исках да я тревожа.
— В тази къща всички са много деликатни — каза Джордах. — Да му домилее на човек.
— Татко, бъди сериозен — помоли го Гретхен.
— Не — каза Джордах.
— Защо?
— Защото казах не. Внимавай, че ще изцапаш с брашно тази бална рокля.
— Татко, ще мога да пращам у дома много повече пари…
— Не — повтори Джордах. — Като станеш на двадесет и една години, можеш да вървиш, където си искаш. Но сега не си още на двадесет и една, а на деветнадесет. Още две години ще трябва да изтърпиш гостоприемството на бащиния си дом. Стискай зъби и търпи. — Той издърпа тапата на бутилката, отпи голяма глътка уиски и съзнателно грубо избърса устата си с опакото на ръката, изцапвайки лицето си с брашно.
— Трябва да се махна от този град — каза Гретхен.
— Има и по-лоши градове от нашия — отговори Джордах. — Ще приказваме за това след две години.
Часовникът показваше дванадесет часа и пет минути. Тя сложи грижливо преписаните страници в чекмеджето на бюрото си. Всички чиновници си бяха отишли. Затвори машината, отиде в тоалетната и се огледа в огледалото. Лицето й пламтеше. Наплиска челото си със студена вода, после извади от чантата си шишенце с парфюм и се напарфюмира зад ушите.
Излезе от сградата през главния вход, над който имаше голяма табела: „Завод за тухли и керемиди Бойлан“. Заводът и табелата, изписана с претенциозни букви, сякаш рекламираше нещо прекрасно и приятно, съществуваха от 1890 година.
Огледа се да види дали Руди случайно не я чака. Понякога той идваше пред завода и заедно си отиваха в къщи. От цялото семейство единствено с него се разбираше. Ако Руди беше дошъл, щяха да отидат да хапнат някъде, а след това може би щяха да си позволят да видят и някой филм. Но изведнъж си спомни, че Руди бе отишъл с училищния отбор на състезание по бягане в един съседен град.
Усети се, че върви към автобусната спирка. Пристъпваше бавно и спираше често да гледа по витрините. Няма да се качи на автобуса, разбира се. През деня нощните фантазии отлитаха надалеч. Макар че би било много освежаващо да се повози покрай реката, да слезе, някъде и да подиша малко чист въздух. Времето се беше оправило и пролетта вече настъпваше. Въздухът беше топъл и високо в синьото небе се носеха малки бели облачета.
Сутринта, преди да излезе от къщи, каза на майка си, че следобед ще отиде в болницата за да навакса пропуснатите вечери. Не знаеше защо изведнъж измисли тази история. Рядко лъжеше родителите си. Просто не й се налагаше. Но казвайки, че трябва да дежури в болницата, тя се освобождаваше от задължението да стои в хлебарницата и да помага на майка си да се справи със следобедната съботна навалица. Мисълта да прекара часове наред в задушния магазин й се струваше отвратителна в този слънчев ден.
На пресечката преди автобусната спирка видя брат си Томас. Той играеше на „каляска“ пред една дрогерия с група момчета с хулигански вид. Една нейна колежка, която била в сряда вечерта в кино „Казино“, й разказа, че го видяла да се бие. „Ама брат ти направо е страшен — каза тя. — Толкова е малък, а е такъв побойник. Добре, че в нашето семейство нямаме такова момче.“
Гретхен каза на Том, че знае за боя. И друг път беше чувала за подобни истории. „Отвратителен си“ — скара му се тя. Той само се ухили, доволен от себе си.