Бойлан седеше неподвижно зад волана, вперил поглед право напред. Когато спря да повръща и изтощителните пристъпи намаляха, той рязко извика:
— Хайде, идвай тук.
Изтощена и разтреперана, със студена пот по челото, закрила устата си с ръка, за да не усеща миризмата, тя се добра до колата.
— Вземи, малка моя — каза Бойлан нежно и й подаде голямата цветна копринена носна кърпа от малкото джобче на сакото си. — Използувай я.
Тя избърса устата си и попи потта от челото си.
— Благодаря — прошепна Гретхен.
— А сега какво наистина искаш да правиш? — попита той.
— Да си отида у дома — изхълца тя.
— Не можеш да си отидеш у дома в това състояние — каза той и подкара колата.
— Къде ме водиш?
— В моята къща — отговори той.
Тя беше твърде изтощена, за да спори, облегна глава на седалката и затвори очи; колата летеше бързо по шосето на юг.
В банята Гретхен дълго плакна устата си с тоалетна вода с аромат на канела, а после спа омаломощена два часа в леглото му; същата вечер той я направи своя любовница. След това я закара мълчаливо в къщи.
В понеделник в девет часа сутринта, когато отиде на работа, на бюрото я чакаше продълговат прост бял плик, на който беше напечатано на машина името й, а в единия край беше надраскано „Лично“. Тя отвори плика. В него имаше осем банкноти по сто долара.
Той сигурно е станал призори, за да стигне в града и да влезе в заключената фабрика, преди някой да се е явил на работа.
ГЛАВА ТРЕТА
В класната стая беше тихо, чуваше се само забързаното скърцане на писалките по листовете. Мис Льоно седеше на бюрото си, четеше и от време на време вдигаше глава да огледа стаята. Беше дала на учениците си за половин час да напишат съчинение на тема „Френско-американската дружба“. Приведен над тетрадката си на чина в дъното на стаята, Рудолф трябваше да си признае, че макар и красива и без съмнение истинска французойка, мис Льоно не се отличава с особено богато въображение.
За правописна грешка или за неправилно поставено ударение оценката се намаляваше с половин единица, а за граматическа грешка — с цяла. Съчинението трябваше да бъде най-малко три страници.
Рудолф изписа бързо трите страници. Той беше единственият ученик в класа, който системно получаваше много високи бележки на съчинения и диктовки, а на последните три контролни беше изкарал отличен. Беше толкова добър по езика, че мис Льоно стана подозрителна и го попита дали родителите му не са французи. „Джордах — каза тя. — Това не е американско име.“ Недоверието й го наскърби. Той искаше да се отличава от хората около себе си в много отношения, но не и в американския си произход. Рудолф каза на мис Льоно, че баща му е германец, но че в къщи говорят само английски и много рядко се чува по някоя немска дума.
— Сигурен ли си, че баща ти не е роден в Елзас? — настояваше мис Льоно.
— Роден е в Кьолн — каза Рудолф и добави, че дядо му бил от областта Елзас-Лорен.
— Ето — каза мис Льоно, — така и предполагах.
На Рудолф му стана мъчно, че мис Льоно, въплъщение на женската красота и на светските маниери, обект на неговата пламенна любов, може да допусне, даже и за миг, че той ще я излъже или ще използува тайно от нея някакво свое предимство. Той копнееше да разкрие чувствата си и си представяше как след няколко години, като изискан колежанин, се връща в гимназията, изчаква мис Льоно пред училище и я заговаря на френски — гладко и без всякакъв акцент, за да й разкаже с шеговита усмивка колко срамежлив е бил като дете и колко страстно я е обичал като ученик в първия клас на гимназията. Кой знае какво би могло да се случи тогава! В книгите се разказва толкова много за по-възрастни жени и очарователни млади момчета, за учителки и за преждевременно развити ученици…
Той препрочете съчинението си за грешки, мръщейки се на баналностите, които темата му налагаше да използува. Промени една-две думи, сложи едно пропуснато ударение и погледна часовника си. Оставаха още петнадесет минути.
— Хей! — прошепна някой от дясната му страна. — Как е миналото причастие на venir?
Рудолф изви леко глава към съседа си, Сами Кеслер, пълен двойкаджия. Сами Кеслер стоеше приведен унило над съчинението си и хвърляше отчаяни погледи на Рудолф. Рудолф погледна напред. Мис Льоно беше погълната от книгата си. Той не обичаше да нарушава дисциплината в нейните часове, но и не искаше съучениците му да го смятат за страхливец или за любимец на учителката.
— Venu — прошепна той.
— С двойно „о“ ли? — прошепна Кеслер.
— С „u“, глупак такъв — каза Рудолф. Свикнал да получава двойки, Сами Кеслер продължи да се мъчи над съчинението с пот на челото.