— Като четеш статията — каза Гретхен, — ще си помислиш, че е направил всичко възможно за Уитби и сега му остава само да възкреси мъртвите. Сигурно е написана от някоя безумно влюбена в него журналистка. Брат ми знае как да пленява хората.
Евънс се засмя.
— Не позволяваш чувствата ти към близки и роднини да повлияят на мнението ти за тях.
— Просто се надявам, че моите близки и роднини няма да повярват на хорските излияния.
— Стрелата ти попадна точно в целта, скъпа — каза Евънс. — Отивам сега в къщи да изгоря всичко, което е писано някога за мен. — Той целуна Айда за довиждане, после целуна и Гретхен и добави: — Ще те взема от хотела в неделя в седем часа вечерта.
— Ще те чакам — съгласи се Гретхен.
— Оставам сам в нощта — заяви той и стегна колана на белия шлифер около тънката си талия — приличаше на млад шпионин от евтин наивен филм, забъркан в опасна игра.
Гретхен знаеше много добре колко самотно ще прекара той нощта и следващите два дни. Известно й беше, че има още две любовници в Ню Йорк.
— Не мога да разбера смахнат ли е този човек, или е гений — каза Айда.
— Нито едното, нито другото — отговори Гретхен и се захвана отново с материала, който не й беше харесал; искаше да види дали не може да го поправи.
Рудолф влезе в монтажната зала в шест и половина — с тъмносиния си шлифер и памучната бежова шапка той имаше вид на надежден политик. От съседното помещение се чуваха звуци от влак, движещ се по железен мост, а от дъното на коридора се носеше мощно оркестрово изпълнение на Увертюра „1812“. Гретхен пренавиваше филмовата лента и записаният на нея диалог се лееше високо като пискливо, неразбираемо бърборене.
— Мили боже! — извика Рудолф. — Как издържаш?
— Шумовете на честния труд — каза Гретхен. Нави лентата до края и я подаде на Айда. — Веднага си тръгвай — поръча й тя. Ако човек не я подканяше или ако не й предстоеше някое събрание, Айда оставаше да работи всяка вечер до десет-единадесет часа. Не можеше да понася бездействието.
Когато слязоха с асансьора на Бродуей, Рудолф не й честити рождения ден. Гретхен не искаше да му напомня. Рудолф носеше малкото куфарче, което тя си беше приготвила от сутринта. Дъждът не спираше, таксита нямаше и затова те се отправиха пеша към Парк Авеню. Когато тръгваше на работа, не валеше и тя не си беше взела чадър. Докато стигнат до Шесто авеню, Гретхен съвсем се намокри.
— На този град му трябват още десет хиляди таксита — каза Рудолф. — Хората са готови на какви ли не безумия само за да живеят в голям град.
— Енергичен администратор — каза Гретхен. — Умерен либерал, в грижите си за бъдещето на града…
Рудолф се засмя.
— О, ти си прочела онази статия. Пълна глупост. — Но на нея й се стори, че той е доволен.
Бяха на Петдесет и втора улица, а дъждът валеше с всичка сила. Пред ресторант „Двадесет и едно“ той я спря и каза:
— Хайде да влезем тук да изпием по нещо. После портиерът ще ни намери такси.
Косата й беше провиснала от дъжда, чорапите й бяха изпръскани от локвите и на нея никак не й се искаше да влезе в заведение от типа на „Двадесет и едно“ в този вид, закичена със значката „Забранете ядреното оръжие“, но Рудолф вече я дърпаше към вратата.
Вътре четирима или петима портиери, гардеробиерки, управители и оберкелнери казаха: „Добър, вечер, мистър Джордах“ и започнаха да се ръкуват. Гретхен не можеше да оправи нито косата, нито чорапите си, затова не отиде в тоалетната, а влезе направо в бара с Рудолф. Тъй като нямаше да вечерят, не поръчаха да им запазят маса, а се запътиха към дъното на бара, където нямаше никой. Близо до входа се беше разположила голяма компания мъже, по чиито самоуверени гласове можеше да се познае, че са хора от рекламата или от петролната индустрия, които едва ли се бореха за забрана на атомната бомба. И жени, които очевидно току-що бяха излезли от козметичните салони на Елизабет Ардън и за които винаги се намираха таксита. Светлината беше приглушена, за да могат дамите, прекарали целия следобед при фризьорите и козметиците на Елизабет Ардън, да изглеждат още по-хубави.