Много подходящ ден избрах да дойда в Далас, помисли си Рудолф.
— Чакайте да помисля една минутка — каза той.
— Ако не получа разрешение да отида там, кмете — каза Отман, — считайте, че съм си подал оставката.
О, божичко, тези честни хора, помисли си Рудолф. Някой ден ще взема и аз да опитам проклетата марихуана, за да разбера за какво е целият този шум. Може би марихуаната ще се окаже подходяща и за Джийн.
— Адвокатът на момчето е адвокат и на Леон Харисън — продължаваше Отман. — Харисън беше вече тук да кита какво възнамерявам да правя. Разправя, че ще свика извънредно заседание на управителния съвет.
— Добре — отговори Рудолф. — Обадете се на Дорлакър, кажете му, че сте говорили с мен и че аз съм наредил довечера в осем часа да се направи обиск в общежитието. Съдията Сатърли да ви даде заповед за обиск, а вие кажете на вашите хора да си оставят палките у дома. Не искам никой да пострада. Новината ще се разчуе и дано онези младежи имат достатъчно ум да изхвърлят наркотиците, преди да влезете в общежитието.
— Вие не познавате днешните младежи, кмете — каза печално Отман. — Те не могат и носа да си избършат.
Рудолф му даде телефонния номер на хотела в Далас и му поръча да му се обади вечерта, като мине обискът. Затвори телефона и допи кока-колата. Обядът, който бяха сервирали в самолета, беше ужасен и сега имаше киселини в стомаха. Беше имал неблагоразумието да изпие и двата коктейла от вермут и уиски, които стюардесата остави на таблата му. Когато пътуваше със самолет, винаги пиеше точно този коктейл. Долу на твърда земя никога не си го поръчваше. Защо ли?
Телефонът иззвъня. Той изчака Джони да вдигне слушалката, но явно телефонът не звънеше в неговата стая.
— Ало — каза Рудолф.
— Руди? — чу той гласа на Гретхен.
— Да. — Откакто тя му беше казала, че Джийн е алкохоличка, отношенията им бяха охладнели. Гретхен се оказа права, но това само засилваше отчуждението им.
— Обадих се на Джийн и тя ми каза къде си — обясни Гретхен. — Дано само не те безпокоя. — По гласа й разбираше, че самата тя е силно обезпокоена.
— Не, не — излъга Рудолф. — Аз просто се шляя из този известен курорт Далас. А ти откъде се обаждаш?
— От Лос Анжелос. Не бих ти се обадила, но просто не съм на себе си.
— Какво има? — попита Рудолф.
— Става дума за Били. Знаеш ли, че преди един месец са го изключили от университета?
— Не — каза Рудолф. — Както знаеш, той никога не ми доверява тайните си.
— Сега е в Ню Йорк, живее с някакво момиче…
— Гретхен, скъпа — прекъсна я Рудолф, — в този момент в Ню Йорк сигурно живеят половин милион момчета със своите приятелки. Благодари се, че не живее с някое момче.
— Не това ме безпокои, разбира се — каза Гретхен. — Понеже вече не е студент, трябва да отиде в армията.
— Е, дано да е за добре — отговори Рудолф. — Като изкара две години в казармата, може и да поумнее.
— Ти имаш малка дъщеря — каза разочаровано Гретхен. — Затова можеш да говориш така. А аз имам един син. И не мисля, че от един куршум в главата ще поумнее.
— Виж какво, Гретхен — каза Рудолф, — недей да пресилваш така нещата. Изпращаш сина си войник и след два месеца ти връщат трупа му в къщи. Има толкова много момчета, които си изкарват службата и се връщат у дома без нито една драскотина.
— Точно затова ти се обаждам — каза Гретхен. — Искам да съм сигурна, че той ще се върне без нито една драскотина.
— А аз какво мога да направя?
— Ти познаваш много хора във Вашингтон.
— Гретхен, от военна служба не освобождават никой, който не иска да следва и е напълно здрав физически. Даже и във Вашингтон не правят това.
— Ако съдя по нещата, които чувам и чета, не е точно така — каза Гретхен. — Но аз не искам да освободиш Били от военна служба.
— Тогава какво искаш да направя?
— Да използуваш връзките си да не го изпратят във Виетнам.
Рудолф въздъхна. Истината беше, че той наистина познаваше някои хора във Вашингтон, които положително можеха да уредят този въпрос и положително щяха да го уредят, ако ги помолеше. Но тъкмо това дребно ходатайство, тези привилегии на политическите среди ненавиждаше най-много от всичко. То беше в разрез с нравствените му принципи и изопачаваше подбудите му, тласнали го към участие в политическия живот на страната. В света на бизнеса беше съвсем естествено някой да помоли племенникът или братовчед му да бъде назначен на по-висока длъжност. В зависимост от това колко дължиш на този човек или колко очакваш да получиш от него в бъдеще, или дори колко ти е симпатичен, помагаш на племенника или на братовчеда, ако можеш, без изобщо да се замислиш. Но да използуваш властта си, дадена ти от избирателите, на които си обещал да защищаваш неотклонно интересите им и да съблюдаваш най-строго законите, за да предпазиш сина на сестра си от заплахата на смъртта, и в същото време да подкрепяш, открито или мълчаливо, изпращането на хиляди други младежи на същата възраст на смърт, е нещо съвсем друго.