— Руди — каза Томас, — как си?
— Кой се обажда?
— Том.
— Том! Къде си?
— Тук. В Ню Йорк. В хотел „Парамаунт“. Може ли да те видя?
— Разбира се, че може. — Рудолф искрено се радваше, че е чул гласа на брат си. — Идвай веднага. Нали знаеш адреса.
Когато влезе в кооперацията на Рудолф, портиерът го спря, независимо че беше облечен с новия си костюм. Том съобщи името си, портиерът натисна някакво копче и каза:
— Мистър Джордах, един господин на име мистър Джордах иска да ви види.
Томас чу гласа на брат си, който каза:
— Моля ви, кажете му да се качи.
Прекоси мраморното фоайе и влезе в асансьора, мислейки си, че въпреки тези предохранителни мерки брат му пак пострада.
Рудолф стоеше на вратата и чакаше асансьорът да спре.
— Божичко, Том — каза той, когато двамата си стиснаха ръцете, — така се изненадах, като ми се обади по телефона. — После отстъпи и го огледа критично: — Какво е станало с теб? — попита той. — Да не си бил болен?
Томас можеше спокойно да каже, че и Рудолф не изглежда кой знае колко добре, но не го каза.
— Ще ти разкажа всичко — обеща той, — ако ми дадеш да пийна нещо. — Лекарят му беше казал, че не бива да прекалява и с пиенето.
Рудолф го поведе към всекидневната. Тя изглеждаше почти същата както последния път, когато Томас беше идвал тук — удобно, просторно помещение за приятни, маловажни събития, а не за неуспехи и провали.
— Уиски? — попита Рудолф. Томас кимна и Рудолф наля уиски за себе си и за брат си. Той беше облечен с костюм, риза и връзка, все едно, че седеше в някоя кантора. Томас го наблюдаваше как изважда бутилките от барчето, как разбива леда в кофичката с малко сребърно чукче. Изглеждаше много по-възрастен, откакто Томас го беше видял за последен път — около очите и по челото имаше дълбоки бръчки. Движенията му бяха колебливи, нерешителни. Дълго не можа да намери с какво да отвори бутилката със сода, После сякаш се чудеше колко сода да налее във всяка от чашите. — Сядай, сядай — каза той. — Я да чуем какво те носи тук. Откога си в Ню Йорк?
— От около три седмици. — Той взе чашата с уиски и седна на един дървен стол.
— Защо не ми се обади? — Рудолф сякаш беше обиден, че се виждат едва сега.
— Трябваше да постъпя в болница за операция на очите — отговори Томас. — Когато съм болен, предпочитам да съм сам.
— Разбирам — каза Рудолф и седна срещу него на едно от креслата. — Аз съм същият в това отношение.
— Сега съм добре — продължи Томас. — Известно време трябва да се пазя, това е всичко. Наздраве. — Той вдигна чашата си. Беше се научил от Пинки Кимбъл и от Кейт да казва „наздраве“, преди да отпие от чашата си.
— Наздраве — каза Рудолф и загледа сериозно Томас. — Не приличаш вече на боксьор, Том — добави той.
— И ти не приличаш вече на кмет — каза Томас и веднага съжали за думите си.
Но Рудолф се засмя.
— Гретхен ми каза, че ти е писала — отговори той. — Нещо не ми провървя.
— Тя ми писа, че си продал къщата в Уитби — каза Томас.
— Нямаше смисъл да се опитвам да стоя повече там. — Рудолф разклати замислено чашата си. — Този апартамент засега ни е достатъчен. Инид е в парка с бавачката си. Ще се върне всеки момент. Ще можеш да я видиш. Как е твоят син?
— Добре — отговори Томас. — Трябва да го чуеш как приказва френски. И кара яхтата по-добре от мен. А следобед никой не го кара да марширува под строй.
— Радвам се, че с него нещата се уредиха така хубаво — каза Рудолф и думите му прозвучаха съвсем искрено. — На Гретхен синът — Били — служи в Брюксел, във войските на НАТО.
— Знам, тя ми писа и за това. Знам също, че ти си го уредил.
— Това беше един от последните въпроси, които уредих официално — каза Рудолф. — Или по-точно полуофициално. — Сега той говореше тихо, приглушено, сякаш се страхуваше да не би думите му да звучат твърде категорично.
— Много съжалявам, че така се е случило, Руди — каза Томас. За първи път през живота му ставаше мъчно за брат му.
— Можеше да бъде и по-лошо — сви рамене Рудолф. — Ами ако онова момче беше умряло, вместо ослепяло?
— С какво смяташ да се занимаваш сега?
— О, намерил съм си разни занимания — отговори Рудолф. — В Ню Йорк един джентълмен като мен може да живее много приятно. Когато Джийн се върне, сигурно ще почнем да пътуваме. Може даже да ти дойдем на гости.
— Къде е тя?
— В един санаториум — каза Рудолф, клатейки силно леда в чашата си. — Не точно в санаториум, а в клиника… за алкохолици. Постигат забележителни успехи с пациентите си. Тя е там за втори път. Като се върна първия път, почти шест месеца не сложи капка в устата си. Според някакви идиотски лекарски съображения аз не бива да я посещавам, докато тя е в клиниката, но директорът ми каза, че е много добре… — Той глътна накрая малко уиски и се закашля. — Може би няма да е зле и мен да ме полекуват — каза той усмихнато, когато кашлицата му премина. — А ти — попита той бодро, — какви планове имаш, след като окото ти е вече оздравяло?