— Какво искаш? — каза Данович. Той говореше английски, но с чужд акцент. Беше висок колкото Томас и имаше яки рамене. На едната си буза имаше белег от нож или от бръснач.
— Дойдох да заведа дамата у дома й — отговори Томас.
— Аз ще заведа дамата у дома й, когато намеря за добре — каза Данович. — Fous-moi le camp48, Сами! — извика той и блъсна грубо Джийн по лицето, когато тя се опита пак да се изправи.
Над главите им шумът от оркестъра се засили — танцьорката сигурно сваляше поредната част от облеклото си.
Томас пристъпи към леглото.
— Не създавай неприятности — каза той тихо на мъжа. — Дамата ще дойде с мен.
— Щом искаш да дойде с теб, трябва да я вземеш от мен, Сами — каза Данович. Той изведнъж се пресегна и взе от дърводелския тезгях голям чук, който стисна в ръката си.
О, божичко, каза си Томас, ето ти още един Фалконети.
— Моля те, Том, моля те! — хълцаше Джийн.
— Давам ти пет секунди да изчезнеш — каза Данович. Той пристъпи към Томас, вдигнал чука на височината на лицето му.
Томас знаеше, че каквото и да се случи, трябва да пази главата си от чука. Ако желязото го удари по главата, дори съвсем леко, с него ще бъде свършено.
— Добре, добре — каза той, като отстъпи и вдигна примирено ръце. — Не съм дошъл да се бия — добави той и в същия миг се вкопчи в краката на Данович, който замахна с чука. Томас заби с всичка сила главата си в слабините му. Чукът го удари по рамото и той усета, че то изтръпна. Мъжът политна назад, изгуби равновесие и Томас, хванал го с ръце през коленете, го събори на земята. Изглежда, че главата му се удари о нещо, защото за миг остана напълно неподвижен. Томас използува момента и надигна глава. Данович замахна с чука и го удари в лакътя, с който Томас се опита да се предпази. Томас пак протегна едната си ръка, за да хване чука, а с другата дереше очите му. Не можа да стигне чука, Данович го стовари в коляното му и Томас усети остра болка. Сега обаче успя да се добере до него. Без да обръща внимание на ударите, които мъжът му нанасяше с другата си ръка, Томас изви силно чука. Той се плъзна малко встрани по цимента и Томас се спусна да го вземе, отблъсквайки Данович с колене. Сега и двамата бяха отново на крака, но Томас едва можеше да се движи заради коляното си и трябваше да прехвърли чука в лявата си ръка, тъй като дясното му рамо беше безчувствено.
През шума от оркестъра и собственото си тежко дишане той чуваше, че Джийн пищи, но съвсем тихо, сякаш отдалече.
Данович знаеше, че Томас е ранен и се мъчеше да го нападне в гръб. Томас се опита да се завърти на здравия си крак. Данович се спусна отгоре му и Томас го улучи над лакътя. Ръката увисна като отсечена, но Данович замахна със здравата си ръка, Томас използува, че главата му не е защитена и го удари по слепоочието, не с всичка сила, но все пак достатъчно силно. Данович се олюля и падна по гръб. Томас скочи върху него, притискайки гърдите му, и вдигна чука над главата му. Човекът дишаше тежко и криеше лицето си с ръка. Томас го удари три пъти с чука — по рамото, по китката и по лакътя, и това беше краят. Сега и двете ръце на Данович висяха безжизнено. Томас замахна пак с чука, за да го довърши. Очите на мъжа бяха затъпели от страх, по слепоочието му се стичаше кръв и се разливаше като мътна река върху лицето му.
— Недей — извика той, — моля те, недей да ме убиваш! Недей!
Томас се отпусна върху гърдите на Данович, поемайки си дъх, вдигнал чука в лявата си ръка. Не познаваше друг човек, който заслужаваше повече от Данович да бъде убит. Но Фалконети също беше заслужил смъртта си. Нека някой друг свърши тази работа. Томас хвана чука за главата и заби силно дръжката му в отворената, разкривена уста на Данович. Усети как предните зъби се счупиха. Вече не беше способен да го убие, но нямаше нищо против да му причинява болка.
— Помогни ми да се изправя — каза той на Джийн. Тя седеше на леглото, скръстила ръце на гърдите си. Дишаше тежко, сякаш беше участвувала в боя. Изправи се бавно и несигурно, отиде при него, хвана го под мишниците и го задърпа. Той се надигна и когато се опита да отстъпи от треперещото под него тяло, за малко не падна. Виеше му се свят, стаята се въртеше пред очите му, но съзнанието му беше съвсем бистро. Видя едно бяло памучно палто, метнато върху единствения стол в стаята; знаеше, че е на Джийн, и й каза: — Облечи си палтото. — Джийн не можеше да мине през заведението с разкъсания на рамото пуловер. А вероятно самият той нямаше да може да прекоси салона. Трябваше да повдига с две ръце ранения си крак, за да стигне стъпало по стъпало догоре. Оставиха Данович да лежи на циментения под с чука, който стърчеше от обезобразената му, кървяща уста.