— Сигурно не си била — продължи той. — А всяка дама трябва да посети някой публичен дом. Поне веднъж. Да види как работи конкуренцията.
На вратата тихо се почука. Бойлан стана и отвори. Една слабичка жена на средна възраст с черна рокля и къса бяла престилка носеше сребърен поднос. На него имаше кофичка с лед, от която се показваше бутилка шампанско. Имаше и две чаши за шампанско. Без да проговори, жената остави подноса на масата до лалетата. Лицето й не изразяваше нищо. Задължението й беше да не показва, че присъствува. Тя започна да отваря бутилката. Гретхен забеляза, че носеше плъстени пантофи.
Жената се мъчеше да извади тапата, лицето й почервеня от усилието, над очите й се смъкна кичур сива коса. Тя заприлича на онези възрастни, трудно подвижни жени с разширени вени, които ходят рано на църква, още преди да започне работният ден.
— Чакайте — каза Бойлан, — аз ще я извадя — и взе бутилката от ръцете й.
— Извинявайте, сър — каза прислужницата. Тя не успя да изпълни задължението си. Присъствието й се забеляза поради неумението да отвори шампанското.
Бойлан също не можеше да отвори бутилката. Дърпаше тапата, мъчеше се да я избута с палци, стиснал шишето между краката си. И неговото лице почервеня, докато прислужницата го гледаше виновно. Ръцете на Бойлан бяха нежни и меки, негодни за такава работа.
Гретхен се изправи и взе бутилката.
— Аз ще я отворя — каза тя.
— В тухларския завод много шампанско ли отваряте? — попита Бойлан.
Гретхен не му обърна внимание. Хвана здраво тапата — ръцете й бяха ловки и силни, — изви я и тя изскочи, изхвръкна от ръката й и се удари в тавана. Шампанското, се разпени и измокри ръцете й. Подаде бутилката на Бойлан. Една точка на таблото в нейна полза.
— Работническата класа си има своето предназначение — каза той и наля шампанското, а прислужницата подаде на Гретхен една кърпа да си изтрие ръцете. Прислужницата с плъстените пантофи излезе. Ето чии са били леките, безшумни стъпки по коридорите. Бойлан подаде на Гретхен чашата с шампанско.
— Сега доставките на вино от Франция са редовни, макар че, както разбрах, германците са присвоили значителни количества — каза той. — Изглежда, миналата година реколтата не е била особено добра. — Той беше явно раздразнен от провала си с бутилката и от успеха на Гретхен.
Отпиваха шампанското на малки глътки. Една червена лента разделяше диагонално етикета на две. Бойлан кимна одобрително.
— Човек може да е сигурен, че при Нели всичко е първо качество — каза той. — Тя ще се обиди, ако разбере, че наричам заведението й публичен дом. Въобразява си, че това е някакъв салон, където може да прилага без ограничения разбирането си за гостоприемство, от което се ползуват многобройните й приятели. Не си мисли, че всички публични домове са ката този, малка моя. Само ще се разочароваш. — Той все още преживяваше схватката с бутилката и продължаваше да си отмъщава.
— Салонът на Нели е едно от последните останали заведения от една по-елегантна епоха, когато още не бяхме станали жертви на простолюдието и на вулгарния секс. Ако публичните домове започнат да ти харесват, ще ти дам адресите на две-три добри заведения, малка моя. Иначе може да се озовеш в някое ужасно жалко място, а това не би било желателно, нали? Харесва ли ти шампанското?
— Хубаво е — каза Гретхен. Тя пак седна на леглото, без да отпуска вцепененото си тяло.
Изведнъж огледалото светна. В съседната стая някой беше щракнал ключа. Огледалото се превърна в прозорец, през който Бойлан и Гретхен можеха да виждат какво става в съседната стая. Светлината идваше от една лампа, висяща от тавана, чийто плътен копринен абажур хвърляше мека сянка.
Бойлан погледна огледалото.
— О — каза той, — оркестърът се настройва. — Взе бутилката шампанско от кофичката с лед и се премести на леглото до Гретхен. Остави бутилката на пода до краката си.
В огледалото се виждаше висока млада жена с дълга руса коса. Тя имаше красиво лице, което напомняше за разглезено дете — гледаше нацупено и надменно като малка кинозвезда. Но когато захвърли розовия дантелен пеньоар, се оказа, че притежава разкошно тяло с дълги, прекрасни крака. Тя не поглеждаше към огледалото, макар че без съмнение номерът й беше известен и знаеше, че я наблюдават. Отметна покривката на леглото и се отпусна на него изящно и естествено. Остана да лежи и да чака, сякаш доволна, че часовете, даже дните минават, а тя безгрижно позволява да й се възхищават. Действието се развиваше в пълна тишина. От огледалото не се чуваше никакъв звук.
— Искаш ли още шампанско, малка моя? — попита Бойлан и вдигна бутилката от земята.