— Преди три деня аз го видях в Бяла. „Ако дойде някой да те попита за мене, то му кажи, че ще да дойда в четвъртък през нощта при тебе“, каза той. Почакайте го. Днеска е четвъртък. Аз познавам Петърча още от дете. Това момче никога не лъже — говорила бабичката и пушила своето чубуче.
— Ти твърде добре видиш, че аз не мога да чакам — говорило момчето.
— Още е рано. Нощта се е захванала преди един час; а той ми рече, че ще да дойде нощеска. Чуеш ли ме сега, или не? Който не може да търпи, той не е за никаква работа. Аз търпя цели шестдесет годинки и все чакам и чакам! Ще чакам и ще да дочакам. Ако хората да не би чакали, то не би ни живели. Аз живея само да чакам, а чакам да живея. Баба ти Нена няма да умре, дорде не запали свещ на своите джелати.
— А кои са твои джелати, бабо Нено? — попитало момчето.
— Ех, синко, дълга е моята приказница! Не питай ме. И аз съм била човек, и аз съм живяла като хората, и аз съм имала къща и покъщнина, и аз съм имала дечица. Бог да ги прости! Изядоха ги турците, изпиха им кръвта вашите русчушки чорбаджии, закопаха ги черните душици. Нека божето проклятие падне на главите им! Ако баба ти Нена поживее още малко, то ще да докаже на нашите юнаци, че нейната кръв е по-чиста и по-родолюбива от тяхната! Дошел дядо ти Стойчо, та ми разказва, че времето не било дошло, че българите не били пробудени, че гърците ни правили пакости, че турците били силни, че народът ни нямал пушки и че между юнаците ни нямало съгласие. Приказнички! Който е юнак и който е родолюбец, той трябва да допълни онова, щото ни не достига. Аз съм стара жена, но надеям се да изпълня желанието си и тогава вече да умра. Ако не мога да нося пушка и да въртя сабля, то ще да употребя отрова, примка, лъжа и най-после зъбите си. В челюстите ми са останали само два зъба, но и тия могат да прехапят гръклянът на един турчин. Ако вашите русчушки чорбаджии да не би предали моите синове, то досега много турски глави би се търкаляли по Стара планина. Погинаха моите соколчета, но погинаха като юнаци! Аз ги не оплаквам. Ако би ги родила още веднъж, то би ги пратива да измрат изново, така също, както умряха преди няколко години. Аз оплаквам само дъщерите си. Едната умря от мъки, а другата и до днес още е майка на турски деца… Баба ти Нена ще да намери и зетят си, и дъщеря си, и унучетата си. Дорде не умрат тия, то тя няма да умре. Не трябва тия да живеят. Когато умре моето чедо и когато издъхнат нейните копелета, то баба ти Нена ще бъде щастлива и ще да умре спокойно…
В това също време из гората се показали две човечески сенки, които се приближали към разговаряющите твърде бързо. Месечината светила с всичката своя светлина и помогнала даже и на баба Нена да види тия лица и да каже:
— Ето и Петър иде… Видиш ли, синко, кой иде с него? Да не е Георгевото момче? Очите ми са отслабнали от сълзи и не могат да го познаят.
— Цено иде… На Георги Пиперков синът — рекло младото момче на бабичката и тръгнало да посрещне своите приятели.
— Боже, боже! Научи ме какво да правя! Георги погуби моите деца, а аз трябва да погубя неговите. Око за око и зъб за зъб. Не бива… Нена има и сърце, и жалост даже и тогава, когато децата й лежат в черната земя неотмъстени, неосветлени, неоплакани! Сам бог ми праща утешение. Георгевият син се събира с хайдуците! Търпи, Нено, и чакай — говорила бабичката сама със себе си и гледала към небето.
Когато тримата млади момчета се срещнали, то се хванали за ръка и отишли при огънят.
— А де е дядо Стойчо? — попитал един от новите, когото бабичката нарекла Петър.
— Тука е — отговорил един от дружината.
— Повикайте го да дойде по-скоро и да свършиме работата си, защото баща ми твърде лесно може да ме потърси — рекъл Цено.
— Дошли ли са всичките, които бяха повикани? — попитал Петър.
— Ще видиме сега — отговорил един от дружината и подсвирнал.
Около огънят се събрали около двайсет души млади българчета, които били до един добри юнаци.
— Всичко ли е готово, Смиле? — попитал дядо Стойчо.
— Готово е — отговорил Смил и извадил една хартия из пазухата си.
— Какво е това? — попитал Цено.
— Това е устав, по който трябва да се управляват членовете на нашето дружество. Аз мисля, че най-напред трябва да се прочете уставът, а после вече да се говори за други работи.
— Преди да захванеш да четеш, то аз ще да те попитам в какво положение се намират работите ни и имаме ли съчувствие по селата и по градовете. Освен това аз би желал да зная с кого имам работа. Вардете се да не бъдеме предадени — отговорил Цено.
— Ние не можеме да отговориме на своите въпроси, защото от днес захващаме нова работа — отговорил дядо Стойчо. Всичките наши членове са сега пред тебе. Ако някой из тия членове ти се не хареса, то те молиме да ни кажеш в очите и да ни разкажеш фактически неговите слабости.