— Ако би имали каква-годе организация, то би могли да разделиме занятията си; но ние я нямаме, следователно, трябва да оставиме всекиго за време да работи така, както му се види за по-добре и щото може. Най-главната наша цел е да проповядаме на народът, да го будиме и да го научиме що да работи и как да работи — рекъл Смил.
— Смилчо има пълно право — рекъл дядо Стойчо. — Ние трябва да се закълнеме, че ще да работиме вярно, тайно и енергически за своят народ; а всеки из нас е свободен да избира път, по който ще да върви. Закълнете се, братия, и да се захванеме за работа.
Когато дядо Стойчо говорил, то из шумакът се показал един старец, приближил се до дружината, благословил я и проговорил:
— Нека господ и св. Богородица да ви бъдат на помощ! Нека св. Георги подкрепи десницата ви и нека ви бъде покровител и защитник. Целунете кръстът и закълнете се, че сте готови да пролеете и кръвта си за своето отечество и за Христовата черкова.
После това старецът извадил из пазухата си сребърен кръст, подал го на момчетата и захванал да чете тихо молитва. Момчетата целунали кръстът и заклели се.
— Нека бог да убие всеки един българин, който би дозвели на турските поганци да безчестят Христовият храм и да се подиграват с народността ни! — рекъл Цено.
— Господ ще да чуе молитвата ти — казал дядо Стойчо.
След малко време всеки захванал да се приготовлява за път. Няколко момчета, които в това време били търговци, натоварили сексените и качили се на конете си; а останалите, които били за време кираджии, спрегнали колата си и равницата опустяла. Останали само дядо Стойчо, Смил и старецът. Между тия хора произходил таен разговор. Кой знае какво са тия говорили и що им е било на сърцето? Тия даже не забележили, че небето се е покрило с облаци и че над главите им висяла страшна буря. За десет минути всичкият небосклон се покрил с черна пелена. Вятърът, който до това време люлял само върховете на дърветата, захванал да свири. Старите дървета скърцали, младите се превивали, а сухите клончета се пребивали и падали на земята. Всичката гора заплакала, запищяла и захванала да се люшка ту на една страна, ту на друга; дъждът захванал да капе с едри капки, а разговаряющите продължили своят разговор и не обръщали никакво внимание. Из всичко се видело, че тия хора са се срещали твърде често с природните явления и че тяхната кожа е привикнала да търпи и горещите лъчи на слънцето, и зимните снегове, и проливните дъждове, и едрият град. Най-напред се окопитил Смил.
— Мене ми се чини, че през тая нощ ще да се разиграят всичките дяволи — рекъл той.
— И самата природа ни учи какво да правиме — рекъл дядо Стойчо. — Я погледайте как тия хилядогодишни дървета се люшкат като пияни пред природната сила! Я погледайте как природата обаря гнилото и старото, за да даде живот на младото и новото! Който мисли да бъде нов човек, той трябва да изкорени старите препятствия и гнилите идеи.
— Но ние сме още слаби и не сме в състояние да се бориме и със своите, и с чуждите — рекъл старецът.
— Когато не можеме, то трябва да търпиме и да оплакваме отечеството си. Знаете ли вие, че турчинът се държи само с помощта на нашите чорбаджии и с помощта на калугерите?
— С гръцките — рекъл старецът.
— Аз мисля, че по-напред трябва да се очистят нашите чорбаджии-шпиони, а после вече да се предприема борба срещу правителството — казал Смил. — По-напред ти трябва да извадиш трънът из петата си, а после вече да тръгнеш на път. Ако питате мене, то аз ще да ви кажа, че в нашите нещастия са криви не турците и не турските чиновници. Кажете ми, крив ли е турският солдатин или турският чиновник, че ни бие и че ни безчести, когато самото правителство го изпровожда да бъде джелатин?…
Изведнъж завалял силен дъжд и гората се осветила с множество светкавици.
VI.
Георги Пиперков и Спиро Трантарът седели като всякога на миндерлъкът и разговаряли се живо и горещо. Георги махал сърдито с ръката си, удрял дясното си коляно, повдигал веждите си, подсмърчал, тупкал левия си крак о одърът и скърцал зъбите си, а Спиро му гледал в очите кочешки, чесал тилът си и старал се да успокои приятелят си. Из всичко се видело, че кир Георги е погълнал някоя горчива пахка, която не е могла да се смеле даже и в неговият всемелющи стомах.
— Трябва да се помисли — говорил Спиро и сукал мустакът си.
Георги не отговарял; той само мърждил челото си, хапал устната си и разговарял се сам със себе си, чегато се приготовлял да каже нещо съвсем необикновено.
— Трябва да се помисли! — повторил Спиро.