— Какво ще да се мисли? Аз ти казвам, че работата е вече свършена. Аз ще да я дам на Ненча Тютюнджията и щото бъде, да бъде. Дошел отзарана и ми се разлигавил, че не желае да слуша никого и че ще да живее по своята воля! Гледай ти него! Хей, мой синко, ще да заиграеш ти ръченица пред бая си Георгия! Аз зная кой те учи, но трябва да се почака още малко… Митхад паша е майстор и да коли, и да беси, и да затваря. А Мария? — Мария ще да прави това, щото каже баща й. Тъй е то. Всичко трябва да се поклони пред Георгия Пиперкова, всичко… Или ще да слуша бая си Георгия, или ще да бъде обесен на кривата върба. Марийо! — извикал Георги с всичкият си глас.
Марийка влязла, запряла се посред стаята и погледала на баща си с такъв поглед, с какъвто гледа агнето на своят джелатин. Тя видяла пред себе си онзи зловещи и кръвожадни поглед, който е приследувал още от самото й рождение; но не уплашила се, защото сърцето й било пълно с други усещания. Когато Георги видял своето дете, то лицето му приняло по-човеческо виражение. Той бил уверен в силата на своята деспотическа власт; но не пожелал да я употреби всичката пред покорните и пред безпомощните.
— Марийо — рекъл той, — аз ще да те дам за жена на Ненча Тютюнджията. Слушаш ли? Не ща аз вече да моля вагабонтите да ми бъдат зетьове! Чичо ти Спиро ще иде да повика бая ти Ненча, а ти иди да се облечеш малко по-хубавичко. Хайде, върви.
Марийка стояла като каменна пред баща си и не решала се да проговори ни бяло, ни черно но очите й блестели като елмаз, а долната й устна треперала като от треска. Не преминали нито пет минути, а това момиче — което в продължението на петнайсет години било безответна робиня на своите домашни деспоти — добило свой характер и приготовило се за отчаяна борба. Марийка изправила главата си, погледала на баща си с презрение и проговорила:
— Доста сте си играли с мене… И родителската власт трябва да има свои граници!
Когато из гърдите на тая величествена жена излезли тия думи, то в нейният поглед било нещо велико, нещо съвсем човеческо. А знаете ли отде се е появила тая енергия и от кого се е научила Марийка да оцени своята личност и своето човеческо достойнство? Нейната енергия се е появила от това, защото тя е обичала горещо и защото бащините й тиранства са били крайно големи. Любовта, която не признава на страх, ни препятствия, ни яки прегради, я е научила да се бори юнашки за своите лични права, а бащиният й деспотизъм я е научил да бъде твърда в своите решения. Ако да не би била любовта, то Марийка би преклонила коленете си пред бащината си воля и нейните сили би погинали безследно за всякога; тя би изпълнила волята на баща си, подала би ръката си на Ненча Тютюнджията и угаснала би още в първата своя зеленина. Само любовта, чистата и свещената любов, дава на човека самостоятелност, якост и енергия; само душевното богатство накарва човекът да излезе из грубият домашен живот и да отблъсне от себе си хорските суеверия и предразсъдки. Разбира се, че у нас гледат на жената съвсем с друго око, нежели на мъжът. Когато енергията се появлява у мъжът, то тя се похвалява; а когато се появлява у жената, то й се дава страшно име. Чегато достойнствата и нравствените проявления на човекът припознават различие между мъжът и жената! Кажете ми сега, има ли из вас такъв един човек, който би вземал от земята камък, за да го хвърли на такава една любов, която полага и душата си за другиго? Но както и да е, а Мария усетила в сърцето си такова едно движение, което дава на хората право да се наричат човеци и да се отличават от овцете.
— Аз ще да взема Смила, пред когото съм се заклела, че ще да го обичам до гробът — рекла тя.
— Какво ми казваш ти? Какво там бърбориш? — извикал Георги и позеленял като гущер.
— Аз ти казвам, че Смил ще да бъде мой мъж — проговорила Мария тихо.
— А аз ти казвам, че по-напред ще да те закопая жива в земята, а после вече ще да ти дозволя да бъдеш жена на онзи бунтовник — казал Георги и скръцнал зъбите си така, както скърцат ненамазаните врата.
— Ех, Марийке, Марийке! Така ли се слуша баща? — проговорил Спиро внушително.
— Ти по-добре би направил, ако би научил своите деца — отговорила Мария.
— Еди, брате Спиро, и повикай Ненча — казал Георги и лицето му се изкривило от яд.
След половина час Спиро се върнал заедно с Ненча, които намерили и Мария, и баща й в същото положение, в което ги оставил по-напред Спиро.
— Добър ден — казал Ненчо и погледал ухилено към Марийка.
Ненчо Тютюнджията бил един от ония хора, които посвещават всичкият си живот за пари и които употребляват всичките позволителни и непозволителни средства за тяхното добивание. Тоя човек бил малък, мършав, гърбав и кривоглед. Неговата коса и неговите мустаки били гъсти и черни; а главата му била устроена твърде чудно: тя приличала на такава камилавка, каквато носят гръцките калугери. Ако гореказаните коса и мустаки да би порасли на някой висок и гиздав шоп, то би били на своето място; но тия гъсти кории, които покривали главата на това малко човече, производили на човекът тежко впечатление. Всеки, който би погледал на това чудовище, би трябвало да каже: „Ето ти съвсем ненормално явление! Или гората ще да изсъхне без храна и без материална сила — за такава гъста кория са потребни големи пространства и плодовита земя, — или човекът ще да отслабне от тая кичеста гора, за която е потребен изобилен тор и жизнени сокове“. И наистина, чудно било да погледа човек как страшните корени от дългите и гъстите косми расли дълбоко по това маймунско лице, което било изпито от жадност за пари и от различни други болести. Когато тая маймуна седнала, то Георги се обърнал към Марийка и рекъл й: