Спиро е израсъл в друга градина. Неговата шия е тънка и дълга като у щъркел; краката му са криви като новорождена месечина; челото му е сплеснато и ниско като у маймуната; страните му са червени; носът му е покрит с пришки и прилича на червена царевица; долната му челюст е безобразно дълга; а всичкото му лице, вземено заедно, прилича на свинска зурла. Ленив на всичко, щото изисква умствени напрежения и мозъчни размишления, той е деятелен и постоянен в различни телесни упражнения. Ако би вие влезли в къщата на тоя човек, когато пред него стоят трудолюбивите селачени и селаченки и очакват правосъдие, то би помислили, че се намирате в бърлогата на някой див звяр, когото нищо не може да укроти, когото ласкателствата привождат в ярост, а нападанията го правят съвсем безумен.
— Аз се чудя как тия два чорбаджия могат да живеят между себе си дружно и да помагат един другиму! — говорил един гражданин на своите съседи, които във времето на сълнечното захождание излезли на улицата и седнали пред своите вратници да си побъбрят за едно, за друго.
— А знаете ли вие, че Георги е готов за пари да се побратими и с дяволите? — попитал други, който имал обичай постоянно да лиже долната си устна.
Намерили сте кому да се чудите! — казал трети. — Един човек, който се не побоял да убие брата си, е способен да направи и най-лошавите престъпления, най-безсъвестните зверства! Когато един човек се реши да направи веднъж лошаво нещо, то той не може вече да се запре на полпът; той трябва да върви напред и да прави пакости и на мъжко и на женско, и на старо и на младо. Началото е мъчно, а средата и опашката вървят като намазано колело. Аз съм уверен, че за Георги е сто пъти по-лесно да убие брата си, нежели да помогне на падналият да стане.
— Ах ти, господи! Наистина ли е Георги убил своят братец? — попитала една жена, която излязла на улицата с една голяма лъжица в ръка; а тая лъжица свидетелствувала, че госпожата й е дошла право из кухнята.
— А кой други ще да го убие, ако го не убие брат му! „Кой ти е извадил окото?“ „Брат ми“. „Затова е така дълбоко извадено“, рекъл русчушкият философин Минчо Тахтата, който умее твърде изкусно да бели турските кратуни и да бръсне българските бради.
— Аз не вярвам, че един човек, който е роден от майка, може да бъде дотолкова лошав, щото да убие и братът си — казал първият гражданин, който бил голям скептик.
Жената, която стояла с лъжицата в ръка, погледала на своят мъж кръвнишки, помахала главата си, хванала кълката си с лявата ръка, махнала с лъжицата по въздухът и пропищяла:
— Той е у мене всякога такъв — неверни Тома и нищо повече. Преди една неделя аз му рекох, че в коремът ми живее жива жаба, а той ми казва да не ям боб! Ти по-добре послушай какво разказват умните хора и мълчи, защото аз съм вече сита от твоите хорати. Десет години ми разказваш, че това не е тъй, а онова не е онъй, че това не е истина, а онова не е за вяра!… Засрами се от боят си!
Дълготърпеливият скептик замълчал и захванал да чопли с пръстът си една дамджица, която се намирала на ръкавът му.
— Аз навярно зная, че Георги е убил братът си — казал философът важно и погледал на своите слушатели с особено удоволствие.
— Разкажи, разкажи — казала лъжицата и погледала към кухнята си, из която захванала да се разпространява миризма от препържена риба.
Ораторът се изкашлял, защипал носът си с два пръста и избрисал ги от полата на контошът си, а после захванал своето „повествование“.
— Преди десет години — продължал философът — Георги се отдели от своят брат Димитра и захвана да живее сам за себе си. Когато умрял баща им, то им оставил голямо богатство; а ако е така, то и дележът трябваше да бъде твърде мазен. Само чисти пари трябваше да си разделят повече от двеста хиляди гроша. Освен това тия имаха крави, кобили, овце, биволи, ниви, ливади, бостани и две къщи в Русчук. Дялбата стана в мехкемето, защото „едноутробните“ братия не можаха да си извадят очите миролюбиво — Георги беше лаком като всякога. Разбира се, че и после дележът между Георгия и Димитра не можа вече да се възцари мир и любов. Димитър беше кротък, трудолюбив и умен човек; а ако е така, то и работите трябваше да му вървят по-добре. Георги беше готов да полудее от завист. Веднъж Димитър отишъл на своето лозе, което се намираше над самият Дунав. Била голяма горещина; слънцето пекло като нажежено желязо; а въздухът врял като вода. Димитру се поискало да се окъпе и той слязъл до Дунавът, съблякъл се и влязъл във водата. В това време Георги седял в своето лозе, което лежи малко по-доле от Димитровото, и гледал с ненавист на брата си. При Георги служеше един цинцарин, който никак не беше по-добър от своят господарин. Тоя цинцарин разбрал какви са мислите на Георгия и затова погледал в очите на своят господарин и рекъл му: „Мога ли?“ „Можеш“, казал Георги. Какво е правил после това цинцаринът, аз не зная; зная само това, че в тоя същи ден из градът ни се разнесе глас, че Димитър се е удавил. А цинцаринът? — Цинцаринът беше намерен в един кладенец. Видите ли сега каква е работата? — попитал най-после философът и защипал носът си още веднъж.