— Прати ме при сестра си — повторила старата жена.
— А какво щат да кажат хората за мене после това? Ти мислиш, че за Ненча е все едно — хвалят ли го хората, или го корят. Дай си коприненият фустан на бояджията да го вапса. За кого го държиш? Де си дянала новата кърпа, дето ти я донесох от Джумаята преди пет години? Или и нея си дала на дъщеря си? Няма вече да печеля за чуждите хора. Защо си се разплакала? Ти мислеше, че синът ти ще да умре, а неговото имане, което е той спечелил с толкова мъки, ще да влезе в ръцете на зетят ти! Излъгала си се в своите хесапи. Синът ти ще да проживее още сто годин.
— Ненчо, Ненчо! — повторила още веднъж майката и излязла вънка.
„Няма вече да печеля за другиго — мислил Ненчо. — Не мога да живея сам. Дявол да вземе всекиго!… Никого няма вече да слушам. Аз отсега ще да правя онова, щото ми се харесва, защото и аз имам своя глава и свой ум. Ще да се оженя и ще да поживея царски. Парички си имам, Марийка е хубавичка, хората ме почитат — какво искам повече?… Аз ще да седна на миндерлъкът, а Марийка ще да дойде и ще да седне при мене. Аз ще да пуша чубукът си, а тя ще да шие. Чистота, ред, блаженство! Тихо и мирно! Аз ще да се навъся, а тя ще да дойде и ще да ме прегърне. «Що си се замислил като мисир на слънце?», ще да ми каже, а после ще да ме целуне със своите алени устници. Блаженство! Жененият човек не прилича на безкъщникът. Жененият човек знае, че в къщата му живее такова едно нещо, което… Нека вземат дяволите всичкият свят.“
Тия размишления разтресли Ненчовото тяло дотолкова, щото той заборавил всичко на светът, заборавил даже и своите богатства, за които мислив и ден и нощ, и насъне и наяве.
— Сватбата по-скоро, сватбата по-скоро! — извикал той и закрил лицето си с двете ръце; но в тая минута неговите сладки мисли били прекъснати изведнъж. Някой почукал на врата и след няколко минути влезли двамина от конашките заптиета и заповядали на Тютюнджията да върви колкото се може по-скоро при Митхад паша.
— Не знаете ли, аги, за какво ме вика пашата? — попитал Ненчо уплашено.
— Хайде върви! — извикал един от заптиите и без никакви церемонии хласнал младоженецът към вратата.
— Защо ме биете? — питал Ненчо час по час изкоренителите на злодействата и крачил към конакът, но тия справедливи мъже мълчали и постоянно хласкали с юмруците си нещастният гяурин, който в онова време бил достоен за оплакване.
— В коранът е казано, че трябва да се вардиме от ония хора, които са забележени от аллахът — рекъл единът заптия.
— А за какво? — попитал другият.
— Знаеш ли ти, че тоя гърбав таралеж е намислил да повдигне нож против царството? Знаеш ли ти, че той е събрал вече няколко хиляди гяури, които мислят да запалят градът и да изколят дин-ислямите? — питал първият.
— Това не може да бъде! Тоя гърбав дявол не е в състояние да убие ни мухата, а ти ми казваш, че той ще да изсече всичките дин-ислями! Ха, ха, ха! Чуден хайдутин! — говорил вторият и засмеял се от всичкото си сърце.
— Аз ти казах вече, че аллахът говори да се боиме само от забележените. Ако тоя дявол да би приличал на човек, то и дяволът не би му помагал. Тъй е то! Дявволът влазя в тялото само на ония хора, които е оставил ангелът и които не приличат на човеци — казал сериозно заптията и сиромах Ненчо изял още един добър юмрук по гърбата.
— Аз не съм бунтовник, аз не съм лошав човек; в мене не е влазял ни един дявол, аз съм верноподаник на султанът — говорил Ненчо и старал се да бъде по-далече от приятелите на султанското верноподаничество; но неговите микроскопически крачки били безнадеждни пред турските гладиатори. Когато Ненчо Тютюнджията добил и дванайсетият юмрук, то влязъл в конакът и приготовил се да излезе пред светлите очи на Митхад паша.
— Влазяй по-скоро! — казал един от заптиетата, които стоели пред вратата.
— Пашата те чака цял сахат — казал други и погледал на Ненча така, както гледат вдовиците на чуждите сватби.
— Ненчо влязъл и приготовил се да слуша.
— Ти ли си Ненчо Тютюнджията? — попитал Митхад паша, а после се обърнал към кир Георгия и продължал: — Кажи му да ми разкаже какво е произходило в Стойчовата къща.
Разбира се, че и кир Георги, както и всеки други чорбаджия, искал да покаже своята големина даже и пред зетят си и затова повдигнал очите си нагоре и проговорил:
— Не бой се, Митхад паша не прилича на ония паши, които искат да трепере пред тях и кривият, и правият. Митхад паша е добър човек и правдоллюбив забитин. Той те вика да те пита какво се е говорило в Стойчовата къща и кои са най-главните съзаклятници. Говори и не бой се.
Ненчо Тютюнджията изведнъж променил лицето си или виражението си. Когато отивал в конакът на дунавският валия, то душата му слязла в петите; а когато чул от кир Георги, че опасност грози не на неговият гърбел, а на чуждите глави, то захванал да гледа яростно и да измишлява отмъщение. С една дума, Ненчо пожелал да отмъсти на по-слабите и за напразният свой страх, и за заптийските юмруци.