— Чудни неща биват на тоя свят, ако кир Минчо казва истина — рекъл скептикът.
— Ето го, ето го пак… Погледайте го — каза лъжицата. — Тоя човек няма за пет пари вяра, а нарича се православен християнин! Аз ви казвам, че ако владиката да му не тури юздата, то той ще да захване да не вярва и на св. Марина. Един ден аз му казвам: „Днес е Св. Марина“; а той ми отговаря: „Днес е Св. Моасии.“ Такъв мъж е за напущане. Оная година аз си купих умрела. „Защо ти е умрела?“, ме пита. „Да ме варди от дъждът и от слънцето“, казвам. „Ти и без умрела се скиташ по цял ден из махалата; а ако купих умрела, то моите очи ще да те гледат от събота на събота“, казва.
— Стига си бъбрала — рекъл скептикът, — защото рибата ти изгоря на огънят.
— Ах, наистина — рекла лъжицата и влязла в къщата си; но след малко време тя се върнала пак и попитала философът: — А я кажи ми ти, като знаеш всичко, защо Георги обича дотолкова Смилча?
— Мисли да го направи зет — рекъл философът съвсем уверено. — Смилчо се бръсне в моята берберница, следователно аз познавам и ушите му, и носът му и гушата му и сърцето му. Два чифта ножици изхабявам, когато му стрижа косата… Неговата коса е гъста като гората в Галилея.
II.
Русчук е още млад и зелен град; а старците говорят, че плитката вода не повдига големи вълни. Разбира се, че старешкото изречение няма никакъв смисъл, защото Русчук и неговите валийски чиновници стърчат като пирамиди пред очите ни. Русчушките вълни биват до такава степен големи, щото кораблекрушенията са станали съвсем естествени явления. Когато Христос е рекъл, че „първите ще бъдат последни, а последните първи“, то той е мислил да създаде Русчук и да го направи столнина на България. Ако искате да чуете истината, то аз трябва да ви кажа, че Русчук прилича на столнина така също както и Митхад паша на Херкулеса. А ако искате да добиете вярно понятие за тоя град, то трябва да се изкачите на някоя джамия и да погледате на неговите кочини и на неговите скелети, които се наричат верноподаници на дебелата сянка. Пред очите ви ще да се покаже твърде шарена картина. Двоекраки животни, които принадлежат на различни народности, в различни облекла и с различни физиономии, припкат по улиците и тъпчат нещастната земя; кал и боклук до колени, а къщя полуразвалени, дрипави и нещастни — каквото е и самото население. Такава е столнината на България, която разпространява образование и напредък до Балканът и до софийските полета — а Русчук е миниатюра от Цариград. Турската империя е твърде чудна държава; турското население е безобразно смешно; а Русчук е извънредно създание. Турците са до един Марси, Турция е военен лагер, туркинята е подойница, а Русчук е турско купище. Разбира се, че при подобно положение на работите раята е длъжна да се отличава твърде ярко от своите победители и господари. Българите приличат на мокри кокошки, между които се перчат турските мисири, за да ги кълват постоянно по главите. А чорбаджиите? — Българските чорбаджии се намират в такова неопредело положение, щото аз свободно мога да ги нарека н и щ о. Чорбаджиите така също, както и турците, се разхождат между мокрите кокошки горделиво и самонадеяно, държат главите си високо и гледат всекиму право в очите; но тия твърде добре знаят, че ръцете им са кървави до лахтите, че съвестта им е обременена със страшни престъпления и че наближава Христовото пришествие, следователно тяхната сила е призрачна. За честните, за живите и за големите души Русчук е тесен, Русчук е убийствен, Русчук е непривлекателен. Ние твърде често обвиняваме русчушката младеж, че тая младеж дреме, че тя не знае що прави, че тя се разваля все повече и повече; но ни веднъж не сме си задали такъв един въпрос: от що и от какво произхожда всичкото това? За младите и за живите личности в Русчук остава само едно спасение — да идат в лозята, да се напият като копачи и да подъхат чист въздух. Хайдете и ние да идеме в лозята.