Бил гроздобер. Слънцето пекло твърде силно, но божиите създания не обръщали внимание на неговата топлота — и работили. Пчелата брънчала и събирала мед, врабчето търсило червечец или пшеничено зърно, гаргата яла грозде, а българинът постил и работил за коремът на своят господарин. Всичко се намирало на своето място. Едно селско юначе водило своите сиви волове, които теглили една натоварена кола; а след тях припкали няколко боси момичета, които пели, викали и веселили се като на сватба. Аз и досега не мога да разбера, защо се радват младите и невинните души и когато им е тежко, и когато им е весело? Българката пее и когато работи ангария, и когато тъче чуждо, и когато умре баща й, и когато жени синът си; но нейните песни приличат на плач, който къса сърцето на части. Но както и да е, а момичетата пели и веселили се; веселила се и всичката природа освен едно младо момченце, което седяло под орехът в едно лозе. Недалече от това момче спал под орехът един побелял вече старец, който имал дълга сива брада и който бил облечен в покъсани потури и в излизан от времето контош. Старецът бил запасан с бял пояс, в който бил втъкнат габровски нож, с бяло чиренче и с алена капия; а под главата му се намирала рошава овча шапка. Близо до това място, под черешата, седяло друго едно момче, което имало веселичко и хубавичко като есенна ябълка лице и което гледало насам-нататък твърде живо. Това момченце нямало повече от двайсет години, но било облечено твърде разкошно — видело се, че то не е знаяло още как се печелят парите. Дълго време младото момченце гледало на своят замислен другарин и най-после станало, отишло при него, хванало го за рамото, разклатило го насам-нататък и извикало:
— Хей, Смиле, що си се замислил като сираче на помен? Който те погледа, той трябва да си помисли, че гемиите ти са потънали в Черно море… Хей, засмей се или и аз ще да заплача като кукувица!
— Остави ме, Иванчо, не весели ми се. Остави ме да си помисля… Тежко ми е — казал Смил.
— Дявол да те вземе! Гледай да не станеш и ти философин. Ако да би били сега коледни пости, то аз би си помислил, че те е давил нощеска каракончо. Стани да идеме при момичетата и да ги попитаме що носят. Стани!
— Махни се оттук! Дай ми мира!
— Няма да те оставя!… Да видиме какво щеш да ми направиш!
— Остави ме, Иванчо, моля ти се. Бъди човек.
— Ако ми се молиш, то аз съм длъжен да те оставя… А я ми кажи ти, защо си се замислил? Не баба ти ли те е била, че си гонил петелът и той е разбъркал с краката си преждата й? Не баща ти ли те е дънкал, че си настъпил лулата му? Не майка ти ли те е измлатила, че не си отишъл на Св. Трифон в черкова? Кажи ми де?
— Остави ме, Иванчо, или аз ще да помисля, че ти си или луд, или пиян.
— Да те не е изпсувал някой турчин? — продължил Иванчо и смеял се от всичкото си сърце.
Смил погледал на своят другарин сърдито и сериозно; очите му блестели, а долната му уста треперала като листо.
— Който се шегува не навреме, той е добиче, той е безсловесно животно — рекъл той и плюйнал.
Смилчо помислил малко, повдигнал нагоре рамената си и рекъл:
— Ние цели петстотин години сме само дремали и шегували сме се! Стига вече. Трябва да помислиме малко по-човечески и да разгледаме своят мъченически живот. Що сме ние: хора ли сме, или сме бездушни тъпани, които едно време се окачваха в Цариград пред вратата на хановете? Когато някой желал да повика одабашията, то той удрял по тъпанът и будил го. А турците и ден, и нощ тъпат по нашите гърбове, а ние все още спиме и нехаеме! Нас бият, а ние се смееме; нас бесят, а ние се шегуваме; нас безчестят, а ние се хвалиме със своята нравственост; нас псуват, а ние благодариме; по нас тъпат, а ние обръщаме към тъпанаринът и здравата страна… Християнско смирение, което има овчи характер!
— А какво ти мислиш да правиме? Ако си кротък, мирен и послушен, то можеш барем да живееш; а ако захванеш да върлуваш и да се не покоряваш, то и въжето е готово — рекъл Иван.
— Ако природата не ти е дала ръце, то ти е дала зъби, с които можеш барем да ухапеш неприятелят си; но ние нямаме още онова, щото е потребно и на хората, и на животните — ние нямаме мозък, нямаме смелост, нямаме сърце, нямаме човечески понятия, нямаме храброст…