— Не мога да не ходя — казал Смил и навел главата си надоле.
— Сега вече видя, че хората говорят истина — казал дядо Стойчо.
— Каква истина? Какво говорят хората?
— Хората говорят, че ти ходиш не при Георги, а при момиченцето му. Истина ли е така? Варди се, Смилчо! Крушата пада недалече от коренът си. Искаме да работиме големи работи, а ходиме да се залюбваме в неприятелските къщя! Не харесват ми се твоите дела… Ако искаш да се жениш, то си избери жена от добър сой и из честна къща…
— Нямам аз намерение да се женя.
— А защо ходиш в Георгевата къща?
В това време Иванчо престанал да пее и попитал приятелите си:
— Пак ли сте захванали да философствувате?
Дядо Стойчо не отговорил нищо, а обърнал се към дъщеря си и рекъл й:
— Радке, донеси ни малко ракийка и гледай да ни донесеш да повечеряме.
— Готово е — казала Радка и излязла из стаята.
След няколко минути малкото дружество седяло около трапезата, яло весело, смеяло се и разказвало различни приказнички. Само Смил бил замислен и незадоволен.
— Тебе е пак хванала дяволската немота — рекъл Иванчо Смилу. — Ако ти да нямаше ръце и крака, то аз би помислил, че си сом или шаран. Защо се не веселиш, когато се веселят и другите хора? Ти си чуден човек!
— Оставете го — рекъл дядо Стойчо. — Дай му дозволение да си помисли и да дойде в себе си.
Смил мълчал.
Георгевата дъщеря, за която споменал дядо Стойчо, било хубавичко и гиздавичко момиченце. Тя имала повече от шестнайсет години, но била простодушна и добросърдечна до последната степен. Бащините й подлости не доходили до нейното невинно и правдолюбиво сърце. Веднъж тя посадила в градинката си едно дървенце; но това дървенце засъхнало и тя се старала да го съживи с „Отче наш“ и с „Богородице дево“. Един ден Смил видял с очите си, че тя стои около дървенцето, полива го със „света водица“ и гледа към небето. От онова време Марийка не излазяла из умът му. „Ако е бащата лошав човек, то не е крива дъщерята — мислил той. — Аз познавам множество добри хода, които имат лошави деца, и обратно. Човеческото сърце е такава една фабрика, която може да изработи каквото искате — и добро и зло, и чест и безчестие. Марийка е добро и невинно момиче, ако баща й и да се счита за най-развален човек под синьото небе. Обязаността на всеки честен човек е да мисли и за доброто на своите ближни. Ако аз взема Марийка, то ще да спася една човеческа душа, която твърде лесно може да погине. Моята цел е свята и безгрешна — аз нямам лошави намерения и не срамувам се от своите действия. Но дядо Стойчо мисли съвсем другояче; нему се не харесват моите убеждения! Какво да правя? Назад се вече не може, а напред е страшно! Как се случи всичкото това, и аз сам не зная!… Чакай, чакай! Преди две недели, когато горя долната махала, аз помогнах на дядовите Костови деца да изнесат имането си и да изгасят къщата си. Когато отидох на другият ден у Георгеви, то всички захванаха да хвалят моето юначество и да ми говорят, че аз съм великодушен човек, когато съм отишъл да помагам на просяците. Марийка мълчеше. «Ако би дядовите Костови деца изгорели, то за дяда Коста би било по-добре, защото той никак не може да ги изхрани», рече Георги. «Смилчо е направил добро, без да попита себе си кому го прави и защо го прави», рече Георгевица. Това красноречие ме разсърди и аз рекох: «Вие ме хвалите само за това, че аз съм се родил човек и че моята човещина ме е накарала да помогна на своят ближни да спаси тялото си и имането си! Ако би биби наместо дядовите Костови деца някои богати хора или някои русчушки ефендиета, то вие би ми казали, че аз съм изпълнил своята обязаност, и нищо повече. Аз не мисля така. Хората живеят заедно само за това, за да помагат един другиму. Ако съм аз помогнал вчера на двете Костови деца, то дядо Коста ще да помогне мене утре или в други ден. Когато човек иска да направи добро, то трябва да го направи всекиму, който има нужда; а ако човек мисли кому ще да помогне, то неговото добро е прост егоизъм.» Когато аз говорех, то Марийка ме гледаше в очите и ловеше всяка моя дума. Тя беше твърде хубава в онова време; аз видях, че тя не е равнодушна към моят разговор и сърцето й тайно принимаваше участие в дядовата Костова съдба. След два деня аз дойдох у Георгеви и намерих Марийка сама. Когато аз влязох в стаята, то срещнах едно радостно, едно щастливо лице. Никога аз в животът си не съм срещал подобно лице! И сам не зная как се случи, а аз изгубих умът си. Когато се поопомних малко, то Марийка обиви ръцете си около шията ми, притисна главата ми на гърдите си и искаше да ми каже нещо, но заплака и аз почувствувах, че нейните сълзи се леят на моето лице. Аз не помня вече какво е било и как съм оставил Георгевата къща. От онова време аз ходя като пиян; главата ми е като шемедена; ръцете ми и краката ми са станали тежки; а мечтите ми летят дотолкова високо, щото аз и сам не зная где летят и защо летят…“