— Ти, Смиле, в последно време си заприличал на овен, който блее само тогава, когато види кърмило. Аз се боя от ония хора, които мълчат и които се не смеят. Засмей се малко, Смилчо!
— Остави ме, Иванчо! Не ми е до смях.
— Да те оставя, Смилчо! Хайде, Радке, да си попееме и да оставиме старците да говорят за Мустафа паша. Пей де! Аз обичам само ония хора, които пеят, когато им е весело, и които работят, когато трябва да се работи. Който се весели, той и работи. Пейте или ще ме накарате да плача като сираче на сирно заговяване — говорил Иванчо и смеял се от все сърце.
Радка погледнала към Иванча умилно, въздъхнала и рекла:
— Аз съм готова всякога и да пея, и да играя, и да работя.
— Ти си умно и работно момиче — рекъл дядо Стойчо и подмигнал на детето си.
— Не е лъжа — рекъл Иванчо.
IV.
В една из богатите русчушки къщя било весело и щастливо. В тая къща, на миндерлъкът, преминувал своите „мазни и дебели“ дни Георги Пиперков, т.е. един от щастливите и угоените чорбаджии, които мислят само за своето шкембе. На същият миндерлък седяла госпожа Георгевица, която била суха, висока и тънка жена. Между Георгия и Георгевица седял нашият стари познайник Смил и разгледвал шарките на пиротският килим, който покривал всичкият одър. „Нашите българи и до днес още не могат да шарят… Няма симетрия!“, мислил Смил, ако тоя въпрос и да го занимавал не повече от ланският сняг. Георги пушил чубукът си и нищо не мислил; а Георгевица не могла да реши: петелът ли да заколи за утре, или черната кокошка. Влязла Марийка, донесла сладко на един поднос, подала най-напред Смилу, а после на баща си и на майка си. Майката бутнала с ръка подносът и климнала си главата; а това означало, че тя няма намерение да яде напразно от онова сладко, което чини цели пет парички. Георгевица била една от ония жени, против които викат и слугите, и слугините, и техните собствени деца. „Тоя свят никак не може да се наяде; все е гладен и жеден“, бъбрала постоянно Георгевица и подавала обгризените кости на слугите си. „Стрина Георгевица е чисто злато — мислил Спиро Трантарът, — а моята делва изпива по три оки вино и по една ока мастика на денят. Ако би била стрина Георгевица моя жена, то аз би станал по-богат и от Сапатуча. Умните хора трябва да си търсят мирни и послушни жени; а аз съм вземал такъв един арнаутин, който ми не дава ни да охам. Аз я познах още после венчилото, но нямаше какво да правя. Когато излазяхме из черковата, то аз настъпих фустанът й, а тя се обърна към мене, погледа ме сърдито и рече ми: «Отваряй си очите! Или си сляп?… Иди после това и вземай дебел българин!» «Боже мой! — си помислих аз. — Тая жена няма да мирува. Попадна се, кир Спиро!»“ Из всичкото това се види, че госпожа Георгевица е рядко създание, което с достойнство украшава короната на кир Георги.
Когато Смил изял сладкото и когато изпил кавето, то се обърнал към Георгия и рекъл му:
— Аз би желал да остана и занапред учител… Защо съм се учил, ако не разделя своето знание с моите едноутробни братия?
— А аз ти казвам да оставиш тия лудости и да гледаш за джебът си. Учителството не храни. Учители стават само чапкъните и нехранимайковците. „Аз искам да стана апостол и да отварям очите на простият народ“, казваш ти; а аз те уверявам, че простият българин обича не ония, които му помагат, а ония, които го бият и които му заповядват. Ако искаш да заслужиш между народът чест и почитание, то гледай да го уплашиш и да го накараш да трепере от твоя поглед. Но да оставиме това. Аз съм забележил, че ти се събираш с градските чапкъни и ходиш по подозрителните кэщя. Варди се! Кажи ми ти, защо ходиш в къщата на Стойча Голият и защо се събираш с Ивана? Не знаеш ли ти, че Стойчо е един от ония хора, от които бяга всеки домакин и всеки честит търговец? Стойчо едно време беше хайдутин и едвам спаси главата си от въжето; а ти ходиш в къщата му и ядеш хлябът му! Ако искаш да се веселиш, то гледай да си избереш по-добри другари, защото е срамота от хората. Аз те обичам и затова ти казвам в очите твоите погрешки. Гледай да се изправиш! Онзи ден аз говорих с Митхад паша. Тоя човек е твърде честит. Гледай да му се харесаш, ако искаш да станеш човек и да бъдеш щастлив. Митхад паша ще да те направи чиновник и ще да ти даде добра заплата.
— Не накарвайте ме, г. Георги, да бъда онова, което не е за мене и за което нямам никакви способности. Оставете ме да си бъда учител и да си живея мирно и спокойно. Вие и сами твърде добре знаете, че нашият народ презира турските чиновници и затваря пред тях вратникът си; а мене е най-драгоценна народната любов и народното внимание — рекъл Смил.