— Тъкмо щях да попитам за това — Тес се спря пред кобилата и погали муцуната й. — Макар че не се притеснявам за теб, тъй като забелязвам, че достатъчно добре умееш да се грижиш за себе си.
— Виждам, че присъствието ми ти е неприятно — Гален пристъпи към нея и прошепна: — Снощи те накарах да се почувстваш безпомощна и това те дразни, нали?
— Да.
— Не аз бях причината да се почувстваш така, а женската ти природа. Можеше да се съпротивляваш. Всичко, което трябваше да направиш, бе да кажеш „не“ и аз щях да спра.
Тя се изчерви.
— Ти ме изненада. Не очаквах…
— Ти очакваше да те обладая, а не да се впускам в любовна игра — поклати глава той. — Аз обаче не желая да постъпя така — отстъпи крачка назад и я огледа бавно от краката, обути в ботуши за езда, до качулката, която покриваше само част от косата й. — Новите дрехи за езда ти стоят чудесно.
Тес избегна погледа му.
— Тази тъкан е прекалено лъскава. Мислех, че ще бъде по-обикновена.
— И тя наистина е съвсем обикновена — отвърна и се взря в лицето й. — Но аз си мисля, че тя много ти харесва.
Наистина много й харесваше, но сега, когато все още се чувстваше толкова уязвима, не искаше да си го признае. Бялата, разделена на две пола падаше свободно, тя се чувстваше така добре в нея, както никога досега. Костюмът се допълваше от дълга до бедрата пелерина, бродирана с ламе, която се поклащаше грациозно при всяко движение.
— Както и да е — отвърна тя и посегна към златния медальон, който висеше на верижка около шията й. — Вайян ми го даде и каза, че настояваш да го нося винаги когато излизам някъде — Тес сви устни. — Не обичам тези дрънкулки.
— Въпреки това ще го носиш.
— Но няма да…
— Това не е украшение, този медальон може да се носи само от членовете на моята фамилия.
Изведнъж се почувства белязана като негова собственост и изпита същото усещане както предишната нощ, когато лежеше гола пред него върху възглавниците.
— В такъв случай нека Вайян да го носи.
— Тя също има такъв медальон и го слага винаги когато излиза из града — отвърна той и се взря в упорития израз на лицето й. — Защо се противиш? Той ще те пази.
— Ще си помисля — каза тя и мина от лявата страна на Павда, заобикаляйки Саид, който гледаше отчаяно пред себе си и сякаш му се искаше да потъне в земята.
— Или ще го носиш, или няма да напускаш стаята си!
Тес се извърна и предизвикателно се взря в мрачното му лице.
— Казах ти, че ще помисля.
Гален се обърна към Саид.
— Саид остави ни сами.
Младият мъж въздъхна с облекчение и хвърли поводите на Гален.
— Да, господарю.
В следващия миг вече се бе отправил към двореца и вземаше стъпалата по две наведнъж.
— По този въпрос не може да има спор, Тес — спокойно каза Гален. — Зная, че търсиш битка, в която да ме победиш, но няма да е точно тази. Медальонът ще бди над теб и ти ще го носиш.
— Какво? — разсеяно попита Тес, докато гледаше как Саид изчезва към двореца. — Защо го отпрати?
Той се изненада и тя внезапно се опита да промени темата на разговора им.
— Казах ти, че възнамерявам да спечеля този двубой.
— И не искаш той да види поражението ми, така ли? — Тес го погледна с изненада. — Странно. Баща ми никога не се интересуваше дали слугите виждат униженията, на които подлагаше майка ми — тя видя, че той се готви да отвърне нещо, и го спря. — Да, отново те сравних с него. Ще се опитам да не го правя повече. Сега ми помогни да се кача върху гърба на Павда. Не съм сигурна, че ще успея сама. Как мислиш, има ли някаква причина, поради която жените яздят настрани?
Гален се намръщи.
— Още не сме приключили с първия въпрос.
— Не, разбира се, че го приключихме — сбърчи тя чело. — Нали виждаш, че все още тази лъскава дрънкулка е на врата ми.
— И ще продължаваш да я носиш?
Лицето й се разведри.
— Помогни ми да се кача върху гърба на Павда — той се приближи повдигна я и тя непохватно прехвърли крака си. — Чувствам се много… особено.
— Ще свикнеш — отвърна той, вдигнал поглед към нея. — Защо вече не си ядосана?
— Аз не бях ядос… — тя замълча, когато срещна погледа му, след което каза: — Прав си. Не обичам да се чувствам безпомощна, но докато ми позволяваш да запазя гордостта си, все пак ще мога да го понеса.
Той свали очи от нея и се загледа към конюшнята.
— Мъжът също е безсилен, когато е в плен на възбудата. Боли го, не може да заспи, и единственото нещо, което иска, е да потъне дълбоко в някоя жена… Снощи, когато те напуснах, изпитах силно желание да отида при друга жена, която и да е, само да е жена.
Тя потръпна.
— И отиде ли?
— Не.
— Защо?