— Защото сме женени отскоро.
— Не те разбирам.
— Моите действия се наблюдават. Не желая никой да си помисли, че не ме задоволяваш.
Тес се изчерви.
— Аз не съм глупачка. Зная, че всички мъже изневеряват на жените си, а и за мен това няма значение.
— Но за мен ти имаш значение.
— Имам ли? — намръщи се тя. — Ти си много странен човек, господарю.
— Така е — съгласи се той и тъжно се усмихна, — а откакто те срещнах, забелязвам, че действията ми стават още по-странни.
— Бих искала нашите взаимоотношения да са по-ясни. Не искам да си играем на котка и мишка.
— Никак ли? Кажи ми. Тес, не намираш ли, че тази ситуация е вълнуваща? Не бие ли сърцето ти по-бързо, защото не знаеш какво можеш да очакваш от мен?
— А значи ли това, че трябва да ми е приятно?
Той избухна в смях.
— Струва ми се, че всичко ще стане по-лесно, отколкото очаквах. Страстта не може да се поддържа двадесет и четири часа в денонощието. Тя идва на приливи и отливи.
— Страстта изглежда много досадно нещо. Имам чувството, че ти не си особено търпелив човек.
— Но когато си заслужава, съм търпелив — той внезапно протегна ръка и докосна бедрото й.
Дъхът й спря и тя го погледна в очите през тънката материя. Усети топлата тежест на дланта му и споменът от предишната нощ я връхлетя с пълна сила. Тя облиза устни.
— Стражите…
— Те не могат да ни видят — с тялото си той я скриваше от погледа на стражите пред входа на двореца. Ръката му започна бавно да я гали, без да сваля очи от нея. — Наистина умея да бъда търпелив, но съвсем не съм монах, така че занапред ще имаме моменти като този.
Ръката му сякаш я изгаряше през меката тъкан и тя усет как гърдите й нарастват и се повдигат под тънката дреха.
В този момент той отдръпна ръката си и направи крачка назад.
— Все пак аз се научих да чакам — метна се върху Селик и добави: — Разбрах, че ако не продължи прекалено дълго, очакването също доставя удоволствие.
— А ако продължи? — попита колебливо Тес.
За момент тя зърна яростни пламъчета в иначе добре овладяното му изражение.
— Тогава вероятно природата ще победи волята ми. Да се надяваме обаче, че това няма да се случи — той обърна Селик и грабна юздите на Павда. — Притисни я с колене и дръж гърба си изправен. Ще те оставя ти да водиш, докато свикнеш да яздиш по новия начин.
— Спри, по дяволите! — Селик пое в галоп и бързо изпревари Павда. — Дръпни юздите. Тес!
Тонът му бе остър и Тес реши, че трябва да му се подчини. Но, боже господи, тя не искаше да спира. Тази сутрин небето бе синьо, слънцето — горещо, а вятърът развяваш косите и щипеше бузите й. Кръвта закипя в жилите й и умереният ход на Павда се превърна в галоп, който й създаваше чувството, че се плъзга по копринена повърхност. Тя смушка Павда да ускори ход.
В този миг Селик се изравни с нея и Гален сграбчи юздите.
— Не! — възнегодува тя. — Не още!
Чу тихия му смях и подкара Павда в тръс.
— Още две мили и щеше да си на половината от Саид Абаба — усмивката му изчезна. — Но ти не ми се подчини.
Тес се усмихна.
— Павда искаше да препуска — потупа кобилата по врата — а Селик се оказа много бавен.
— Странно е тогава, че успя да те настигне — сви устни Гален. — Никога повече не пренебрегвай заповедите ми, Тес. Особено когато сме извън градските стени.
— Нямаше никаква опасност. Всеки ден яздиш по този път и никого не сме срещали — Тес посочи пустата местност наоколо и отправи поглед към зелените хълмове в далечината. — Виждаш, че на мили наоколо няма никой. Аз казах… — тя се спря и се загледа в една висока, кръгла сграда на втория хълм, която досега не беше забелязала. — Какво е онова там?
Той погледна към сивата каменна кула и изражението на лицето му моментално се смени.
— Това е наблюдателна кула. Построил я е моят дядо, за да могат стражите да наблюдават пътя на каруците, пренасящи златото от мините под хълмовете на Заландан, и да бдят за разбойнически нападения. От известно време насам не се използва.
— Защо? Няма ли вече разбойници?
— А, разбойници колкото щеш. Някои неща никога не се променят.
— Тогава защо…
— Време е да се връщаме — Гален Рязко обърна Селик и грубостта му слиса Тес. — Достатъчно време изгубих тази сутрин.
Но защо ли той ме смяташе, че това време е загубено докато тя не бе видяла кулата.
— Изглежда… доста самотна. Веднъж Полин ми разказа приказка за една вещица, която затворила любимата си дъщеря в една кула, за да я предпази от суровия живот и за да не я открадне някой…
— Странно ми е как тази история е привлякла вниманието на нашата властолюбива Полин.
Тес се усмихна.