— Не е толкова странно. Дъщерята пуснала косата си да израсте много дълга и я спускала на любимия са да се изкачва по нея, за да я достигне. Всяка нощ той извиквал: „Рапунзел, пусни си косата!“ Тогава тя развързвала косата си и той се изкачвал по нея до кулата, където двамата прекарвали нощта заедно. Точно такава интрига би допаднала на Полин.
— И как завършва тази приказка?
— Не зная. Полин бе запомнила само тази част — тя хвърли любопитен поглед към кулата. — Може ли утре да отидем до нея за да я разгледаме?
— Не!
Резкият му тон я изненада и тя го погледна в лицето. Когато видя изражението му, ръката й инстинктивно стисна поводите на Павда.
— Стой далеч от кулата. Тес.
— Защо?
— По дяволите, не е ли достатъчно това, че ти го казвам? — ядно попита той. — Трябва ли да спориш за всяка моя заповед? Стой далеч от кулата!
— Не е много умно от твоя страна, да не ми казваш защо не трябва да ходя там — обидено каза тя. — Ако има опасност, кажи ми.
— Има опасност — произнесе той отчетливо.
— Разбойници ли?
— Не.
— В лошо състояние ли е кулата?
— Не зная. Не съм влизал от години в нея.
— Тогава не виждам защо…
— Не е необходимо да знаеш защо! — очите му блестяха върху напрегнатото лице. — Достатъчно е да знаеш, че там е опасно за теб.
— Но след като няма разбойници, от какво мога да се страхувам?
— От мен — отвърна Гален и гласът му звучеше заплашително. — От мен, по дяволите!
Шибна коня си и пое в галоп към портите на Заландан.
— Саша, знаеш ли, че вчера видях наблюдателна кула на хълмовете? Едно огромно мрачно място — Тес се постара тонът й да прозвучи небрежно и погледна към шахматната дъска. — Гален каза, че дядо му я е построил.
— Така ли? — отвърна Саша и премести офицера си.
Тес огледа шахматната дъска.
— Защо вече не се използва?
— Не попита ли Гален?
— Попитах го.
— Ако е искал да знаеш, е щял да ти каже.
— Много си досаден — вдигна поглед и се намръщи тя. — Защо пък да не трябва да зная?
— Не е необходимо всичко да знаеш, дяволче — Саша се облегна в креслото. — През последната седмица ме развеждаше из целия град и поглъщаше всичко в него като малко лакомо момиченце.
— Заландан ми е интересен — каза тя и взе царицата от слонова кост. — Не виждам какво толкова крие Гален за тази кула.
Лицето на Саша помръкна.
— Стой далеч от кулата. Тес. Няма да ти хареса това, което ще намериш там.
— Ще намеря паяжини и мишки.
— И спомени.
— Спомени ли?! — погледна го тя в очите. — Ти знаеш нещо. Кажи ми го.
Той поклати глава.
Тя тихо изруга и добави:
— Спомените не могат да бъдат никаква заплаха.
— Но тези на Гален могат.
— Защо?
— Защото спомените на Гален са по-горчиви и по-дивашки от всички други.
— Какви спомени?
Саша бавно поклати глава.
— Престани да разпитваш, дяволче — направи пауза, след което добави. — В Гален винаги са съжителствали двама души, между които съществува борба, дори и сега. Докато държи спомените си настрана, той не представлява опасност за теб.
Тя направи гримаса.
— Ти преувеличаваш. Гален винаги контролира чувствата си.
По устните на Саша се появи странна усмивка.
— А ти нима искаш да дразниш лъва?
— Разбира се, че не. Просто съм любопитна.
— И нетърпелива — добави Саша.
Не си беше дала сметка, колко прозрачно бе поведението й. Дали Гален не бе забелязал? През последната седмица осъзна, че Гален нарочно редуваше възбуждащата я обич и грубата чувственост, които непрекъснато я сварваха неподготвена. По средата на някоя шега или разговор той внезапно подхвърляше нещо, докосваше я или я поглеждаше по начин, който я хвърляше в дълбините на копнежа. Напрежението в нея нарастваше. Тя вече очакваше със затаен дъх неговите сладки, мъчителни думи и погледи. Човек би помислил, че очаква с нетърпение той да протегне ръка и да…
Тес се изчерви и бързо стана.
— Не зная какво искаш да кажеш. Освен това се изморих от тази глупава игра. Мисля да намеря Вайян и да отидем във волиерата. Ще дойдеш ли с нас?
Той погледна към шахматната дъска.
— Мисля, че не. Следобед заминавам за Тамровия.
Тя бързо се извърна и го погледна.
— Защо?
— Гален иска да знае как ще реагира баща ти, когато научи, че си напуснала Франция. Най-добре е аз да съм наблизо, когато това се случи.
— Оттогава минаха едва три седмици. Не може още да е научил, нали?
— Малко е вероятно — изправи се той, — но Гален не желае да бъде изненадан.
Тес неспокойно прекоси терасата и погледна хълмовете в далечината.
— Белажо сякаш е друг свят. Тук повече ми харесва, Саша.