— Аз ще пътувам през пустинята — каза той и след като тя не отговори, продължи. — Ако имаш нужда от нещо, обърни се към Калим. Докато ме няма, той ще се грижи за теб.
— Напълно съм сигурна, че ще се справи отлично. Неговото високомерие е почти равно на твоето.
— По дяволите, Тес, това е за добро! — тъмните му очи заблестяха върху напрегнатото лице. — Търпението ми е почти изчерпано. Имам нужда за известно време да съм далеч от теб.
— Разбира се, ти винаги правиш онова, което искаш. Караш ме да се чувствам като шахматна фигура, местена според твоите собствени правила — каза тя и го погледна право в очите. — Мисля, че е време да променим играта, господарю.
— Наистина ли? — той замълча, но миг след това на лицето му внезапно се изписа дързост. — Ще обсъдим това, когато се върна след седмица.
Тес поклати глава.
— Глупости! Та на нас ни бяха нужни само пет дни от границата на Тамровия до Заландан.
— Но тогава нямаше защо да бързам — отвърна той и се взря в лицето й, — а сега имам причина да ускоря завръщането си.
Тя пламна и дробовете й сякаш се смалиха.
— Така ли?
— О, да — усмихна се той, без да откъсва поглед от нея. — И знаеш ли каква е тази причина?
Тес започваше да разбира. Напрежението, което й бе толкова познато, се появи отново, обгръщайки и двамата като изтъкан от чувственост воал.
Тя с изненада осъзна, че точно такава реакция бе целял да пробуди в нея. Може би Саша беше прав, че тя искаше да дразни лъва. Тес почувства някакво тайнствено вълнение, което я обзе, щом го бе погледнала, и преглътна.
— Вярвам, че ще ми кажеш.
— Права си, че ще ти кажа. Да го изрека ли с твоите собствени думи? — усмихна се той. — Аз приключих с „отлаганията“.
След това той се обърна към Саша и двамата напуснаха двора. Останалите мъже препуснаха след тях. Сърцето й заби силно. Въодушевлението от предстоящото приключение почти я зашемети от вълнение.
Тя несъзнателно направи крачка напред и спря. Не можеше да тръгне след него. Той щеше да я върне. Трябваше да дочака края на седмицата.
Боже господи, как мразеше да чака!
Все пак трябваше да се примири и да си намери някакво занимание, за да мине по-бързо времето.
Тес се обърна и затича по стълбите към двореца. Мина по коридорите и влезе в стаята на Вайян. Вайян беше на терасата и много се изненада, когато видя съпругата на Гален да връхлита като отбрулено от буря листо, със зачервени бузи и искрящи очи.
— Мисля, че сме прекалено нехайни в усилията си с Александър и Роксан — каза Тес и се отправи към волиерата. — Време е да им покажем какви са задълженията им.
— Защо не можеш да разбереш? Казвам ти, че искам да говоря с твоя… — Тес надникна зад слугинята, която бе отворила вратата, и видя Юсеф, който слизаше по стълбите. — Няма значение. Ето го — тя се мушна покрай протестиращата жена и се втурна към Юсеф, който при вида й сякаш се вкамени на третото стъпало. — Радвам се, че си тук. Не можех да я накарам да разбере, че трябваше да вляза и да разговарям с теб. Вече си мислех, че…
— Мейджира — челюстта му изтрака, когато най-после си затвори устата. — Не мога да я обвинявам. В Заландан добродетелните жени не правят посещения на мъжете.
— Не само в Заландан. Навсякъде по света жените са обградени с железни бариери и глупави правила — размаха пренебрежително ръка тя. — Както и да е. Аз се научих да не се съобразявам с много от тях. Човек трябва да бъде решителен и упорит.
— Разбирам ви… — отвърна Юсеф, отпрати слугинята и слезе по стълбите, като уплашено огледа салона зад гърба й. — Боже господи, но кой те придружава?
— Не ставай смешен. Нямам нужда от стражи, за да дойда дотук.
— Нямаш нужда от стражи ли? — отчаяно я погледна Юсеф. — Но аз може да имам нужда от стражи, ако Мейджиронът разбере, че си ме посетила сама. Не е прието за…
— Говориш също като Саид — намуси се Тес. Света Богородице, започвам да мразя тази дума. Не желая да се обградя с петли, които вечно да крякат покрай мен.
Въпреки изненадата и възмущението, върху лицето на Юсеф се появи лека усмивка.
— Мисля, че петлите не крякат, а кукуригат.
— Тази разлика не е от съществено значение. Не ме попита защо съм тук?
Юсеф поклати глава.
— От страх си глътнах езика.
— Тъй като изглеждаш доста разстроен, ще премина направо към целта на моето посещение — каза Тес и се засмя. — Искам да видя покрива.
— Какво?
— Когато двамата с Гален посетихме Калим, забелязах, че тази къща е много висока. Твоят покрив е най-високият в града. Трябва ми, за да изпратя оттам Александър.
— Александър?
— Моят пощенски гълъб. Е, още не е такъв, но ще стане, ако го обуча както трябва. Вайян и аз всъщност имаме два, но за съжаление, изглежда, на Роксан му липсва инстинкт и ще трябва да съсредоточим усилията си върху Алекс…
— Не можете да идвате тук — отвърна Юсеф. — Би било в пълно противоречие с нашите норми.
— Искаш да кажеш, че трябва да намеря друга къща, така ли? О, драги, сигурна съм, че едва ли ще намеря друг така подходящ покрив, а и е доста неудобно да обикалям от къща на къща и да разпитвам разни непознати…
— Не! — прекъсна я Юсеф. — Не можеш… — той спря, виждайки упорития израз на лицето й, и дълбоко въздъхна. — За колко време ще ти трябва покривът?
Тес засия.
— О, не за дълго. Може би няколко дена, ако идвам всеки следобед.
— Но когато Мейджиронът се завърне в града, искам незабавно да прекратите посещенията си.
— Сигурна съм, че Александър ще бъде обучен много преди да изтече седмицата — кимна тя.
— Надявам се — въздъхна отново Юсеф. — Ще освободя слугите, за да не се появят излишни клюки, и ще се моля никой друг да не ви забележи — той се загледа в червената й коса, която блестеше на слънчевата светлина в коридора. — Въпреки че и това е прекалено много.
— Сигурна съм, че всичко ще се нареди чудесно — усмихна му се тя. — Много ти благодаря, Юсеф. Знаех, че мога да разчитам на твоята помощ — тя забърза към вратата. — Ще се видим утре следобед.
Юсеф кимна мрачно.
— Страхувам се, че наистина ще се видим. Ще ви чакам, Мейджира.