— Всичко свърши. Виното също — думите на Тамар бяха малко провлачени, а очите му бяха приковани злобно в нея. — Хората ми откриха, че виното е изключително упойващо. А аз се чудя защо… — той се промъкна към нея. — Питам се защо ги хвана дрямката и главите им натежаваха толкова бързо, след като са свикнали на далеч по-силни питиета?
Тес замръзна на мястото си и продължи да стои с гръб към него. Само да можеше да достигне каната:
— Това е превъзходно вино. Всеки може да разбере защо… — тя спря, тъй като ръцете на Тамар я стиснаха за раменете и я обърнаха с лице към него.
— Какво имаше в него?
— Не зная за какво говориш. Ако обичаш, пусни…
Ръцете на Тамар я стиснаха още по-силно и тя се задъха.
— Какво? Отрова ли?
Хватката се затягаше все повече и повече и Тес прехапа долната си устна, за да не изпищи.
— Какво?
— Лауданум.
— Много ли?
— Не… зная. Колкото можах да открия в лагера.
— И ти се престори на глупачка от високо потекло, за да повярвам, че нямаш достатъчно мозък, и да ме измамиш? — лицето му беше разкривено от ярост. Той премести ръцете си от раменете към гърлото й. — Кучка!
„Тамар уби едно от момичетата в пиянска ярост. Удуши я.“
За момент на Тес й се стори, че чува писъците на бедното момиче като ехо, което сякаш идваше от стените на стаята. И тя ли щеше да умре по същия начин?
— Мислиш ли, че имам нужда от теб? — Попита Тамар и ръцете му започнаха бавно да се затягат върху шията й. — Твоята смърт също ще ми свърши работа. Гален няма да преглътне убийството на жена си дори изобщо да не го е грижа за теб. Мислех само да си поиграя с теб, но ти се оказа прекалено умна.
Тес не можеше да си поеме дъх. Пресегна се напосока зад себе си, за да сграбчи сребърната кана, но преди да успее да я достигне, той я издърпа далеч от масата.
Обезумяла, тя вдигна ръце към гърлото си, за да отхлаби пръстите, които я задушаваха. Изпитваше ужасна болка.
Усети кръвта да тупти в ушите й, застрашавайки всеки миг да избухне в слепоочията.
Коленете й омекнаха и се подкосиха. Тамар я държеше изправена, притиснал безмилостно ръце около шията й.
Не чу отварянето на вратата, нито вика на Гален, но Тамар го чу.
Пръстите му се отпуснаха, но той продължи да я стиска здраво за гърлото. Обърна се към вратата и я повлече след себе си.
— Пусни я, Тамар — на светлината на свещите очите на Гален блестяха така диво, както и тези на Тамар.
„Той е моето огледало. Той е това, което аз можех да бъда…“
Тамар изруга, разтвори пръсти, но така я удари, че тя излетя встрани и се претърколи няколко пъти. Посегна към камата, затъкната в пояса му.
— Не! — Гален скочи напред.
Това бе Гален… Имаше нещо, което толкова много искаше да види. Имаше нещо…
Но той се движеше прекалено бавно. Тамар вече държеше камата си в ръка и се обръщаше към нея.
Гален ще се забави!
И тя ще умре.
Не, не сега. Сега, когато знаеше, че и Гален… Светлината на свещта блестеше върху вдигнатото острие на ножа.
Тес усети, че пропада в тъмнина. Обгърна я мрак.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Носеха я силните ръце на Гален. Тя чу тропота на ботушите му върху каменните стъпала.
— Не… — гърлото ужасно я болеше, докато се опитваше да прокара думите си през него. — Не ме оставяй да умра!
— Тихо, Тес — прекъсна я гласът на Гален. — Не говори.
Тя отвори очи и видя бледото му лице. Не разбираше ли той? Трябваше да му каже колко важно е да живее и те да бъдат заедно.
— Важно е…
Лъхна я студен въздух. Видя блясъка на стотици запалени факли вън от кулата. Всички воини на Ел Заланд я чакаха.
— Няма да умреш.
Гален я прехвърли в ръцете на някакъв друг мъж и се качи на коня си.
Тес се вгледа в познатите сини очи и разбра, че е в ръцете на Саша.
— Кажи му…
— Не бъди упорита, немирнице — нетърпеливо я прекъсна Саша. — Преживяхме достатъчно заради теб и сега престани да предизвикваш съчувствието ни с този жабешки кряк.
Тес почувства силно облекчение. Дори и Саша нямаше да я нарече жаба, ако тя изживяваше последния си час.
— Вината не е моя — произнесе тя с толкова достойнство, колкото гласът й позволяваше. — Аз… не можах да направя всичко.
Саша се усмихна.
— Но все пак се опита. Упои хората на Тамар, изпрати съобщение, остави ни съвсем малка възможност да проявим героизъм. Май трябва да ти благодарим, че поне Тамар остави на нас.
— Не стигнах до каната навреме.
— Дай ми я — каза Гален.
Тя отново се озова в ръцете на Гален, който я загърна с наметало.
— Добре ли се справих?
— Чудесно — отвърна Гален, притегли я по-близо и я настани удобно на седлото. — Сега спи и ни остави да довършим останалото.