— Не! — ръцете на Гален я стиснаха здраво за раменете, а очите му искряха. — Ти ми обеща…
— Дете? Но ти вече нямаш нужда от дете.
— ИМАМ НУЖДА от дете.
— Но не заради съюза.
— Не, но… искам дете.
— Но ти обеща да ме освободиш, когато вече няма да имаш нужда от мен за обединяването на Седикхан. Ще нарушиш ли обещанието си?
— Казах ти… имам нужда от теб.
— Само варваринът не спазва дадената дума — нежно каза Тес. — Няма ли да се държиш като цивилизован човек, Гален? — той я погледна с нещастно изражение и ръцете му стиснаха раменете й още по-силно.
— Не. Не ме интересува дали… ще останеш.
— За колко време?
— Завинаги! — думата бе произнесена с такава сила, че проехтя в стаята.
Тес засия.
— Отлично — извика тя и се хвърли в прегръдките му. — Страхувах се, че ще ме накараш да те моля за това, което щеше да е много недостойно.
Той се стъписа от изненада и я отдръпна от себе си.
— Ти искаш да останеш! Господи, надявам с че осъзнаваш какво говориш! — огромните му ръце трепереха. Той извърна главата й и я погледна в очите. — Знай, че аз не мога да те пусна да си отидеш, дори това да означава, че ще те държа тук насила, както баща ми постъпи с моята майка… — той затвори очи. — Боже господи, какво те кара да искаш това?
— Мъжът, когото обичам — каза тя просто. — И ако Бог е добър — мъжът, който също ме обича.
Клепачите му се разшириха и разкриха искрящите му очи.
— О, да! — каза той твърдо. — Мисля, че те обичам от момента, в който те видях да се държиш за Аполон в онова проклето блато.
— Това е доста странно, като се има предвид, че цялата бях покрита със зеленикава мръсотия и вонях непоносимо — тя отново се хвърли в прегръдките му и зарови лице в гърдите му.
— Когато те гледах бледа и неподвижна… а шията ти… заклех се, че ако Бог те остави да живееш, ще те пусна да си отидеш, но сега, когато те видях да влизаш в стаята… — той прошепна: — Реших да рискувам душата си, но да те запазя. Аз съм същият варварин като баща си.
— Не — отдръпна се тя и вдигна поглед към него. — Ти не си нито като баща си, нито като Тамар. Може и да си варварин, но аз обичам варварското в теб, както и останалите ти качества — присви веждите си, докато търсеше подходящи думи. — Не разбираш ли? Ние сме такива, каквито сме. Аз съм прекалено буйна и дръзка. Обичаш ли ме по-малко заради това?
— Не — на устните му се появи лека усмивка. — Въпреки че искрено се надявам да дадем по-лична насока на буйния ти нрав.
— Това може никога да не се случи. Може би ти никога не ще изкорениш всичко варварско от себе си. По-важна е борбата и ние ще прекараме живота си, като се борим заедно — тя го прегърна с всички сили. — Мисля, че ще бъде интересно.
— Дори и ако не мога да ти обещая свободата която ти толкова желаеш тук, в Седикхан?
— Ти ще ми дадеш това, което можеш, а за останалото аз само ще се боря — видът й издаваше решителност. — И това също ще бъде интересно, не мислиш ли?
Той я погледна подигравателно.
— Мили боже, каква съдба очаква всички ни! Бедният Хаким!
— Той го заслужава — Тес махна пренебрежително с ръка. — А и всички вие.
Гален отметна глава и се засмя, а лицето му придоби момчешки израз.
— Бедният Гален!
— Не — повдигна се тя на пръсти и нежно целуна устните му. — Аз ще те защитавам и ще те обичам винаги, сега и завинаги. Не ще имаш възможност да се самосъжаляваш.
— Сега и завинаги — повтори той, без да сваля очи от нейните.
Това беше клетва, която я изпълни с огромна радост, и тя почувства, че ще се пръсне от щастие.
— Трябва да съм благодарна на Тамар, ако той те е накарал да разбереш, че ме обичаш.
— Не, аз го разбрах много преди това. Осъзнах го, когато падна от Павда и си помислих, че си мъртва.
— Аз не паднах от Павда. Знаеш, че… — тя се намръщи. — Защо не ми каза?
— А ти защо не ми каза, че не възнамеряваш да ме напускаш?
— Заради нашата сделка. Страхувах се, че…
— Аз също — видя как очите й се разшириха от изненада и добави с тих глас: — Никога през живота си не съм изпитвал по-голям страх. Не можех да повярвам, че няма да ме напуснеш, ако не те заставя.
— Никога няма да те напусна — целуна го тя и се отдръпна от него. — Това е всичко, което исках да ти кажа. Сега ще седна ей там, на онзи стол, ще бъда съвсем послушна и ще ви оставя двамата с баща ми да обсъдите… престани да се смееш — извика тя, но в следващия миг също се разсмя. — Добре, наистина ще се опитам да не се меся.
В този момент Саша връхлетя в стаята, без да почука.
— Саша, какво става, по дяволите?