Анди наистина обичаше Хектор. Всички обичаха Хектор. Сега Лукас бе излишен товар, Любовникът, на когото не бе позволено да обича. Тогава защо да не направи нещо добро с живота си?
– Просто искам да говоря с него – повтори Лукас.
– Добре – каза Морфей неохотно, като взе монетата му и се надигна от огромното си легло. – Ще те заведа при дървото.
Морфей поведе Лукас през множеството стаи на своя дворец на сънищата. Докато минаваха, невъзможно издължените, слаби, елфоподобни хора, които танцуваха в сияещите кръгове от гъби и преследваха ярките, дъгоцветни мехурчета, сякаш зовящи „последвай ме“, спряха да лудуват, за да се вгледат в тях.
Лукас можеше да ги чуе как ахват, докато минаваше. Стори му се, че чу неколцина да прошепват: „Ръката на Мрака“, но не можеше да е сигурен.
Отвън пред двореца прекосиха равнината, която граничеше с владенията на Хадес, и спряха в периферията на земята на Морфей. И двамата постояха за миг, загледани в дървото на кошмарите.
Беше толкова голямо, че сякаш заемаше цели акри по протежение на границата между страната на сънищата и земята на мъртвите. Назъбените клони се разпериха, сякаш са милион пръсти от кост, които посягаха нагоре и се опитваха да издращят самата чернота от нощното небе.
– Застани под клоните – поде Морфей.
– И не поглеждай нагоре – довърши Лукас вместо него, спомняйки си последното си идване при дървото.
– Опитай се да не си навлечеш проклятие или захвърляне в Тартар, или някоя друга подобна ужасия, става ли? – каза Морфей с истинска нежност.
– Благодаря ти, Морфей – отвърна Лукас искрено. – Длъжник съм ти.
– И двамата с Хелън – Морфей махна лениво с ръка. Обърна се и си тръгна, избледнявайки в размазаното петно на дразнещите окото светлини.
Лукас можеше да чуе как кошмарите се движат из клоните. Затаи дъх, когато чувство на лекота премина като тръпка през него. Застави се да мине под клоните; краката му замаршируваха напред със сковани малки крачки.
Изпита студен страх, в отговор на кошмарите, които не го заплашваха по обичайния начин. Дървото знаеше, че той не се страхува от умирането или болката, както се беше страхувал последния път, когато стоеше под тези клони. Онези неща вече не бяха това, от което се страхуваше истински. Този път, вместо нокти и зъби, стържещи по кората, Лукас чуваше познати гласове да шепнат над него.
Чу Мат. Чу Хектор. Чу леля си Пандора. Чу как Хелън стене: „Кървя“, отново и отново. Гласовете и силуетите на всички хора, които бе обичал и изгубил, висяха над него в клоните на дървото на кошмарите.
Изненада се, че излъчването и тонът на гласа на Мат са му толкова познати след едва няколко кратки месеца приятелство. Но пък те бяха делили нещо много повече от маси за обяд и задачи за домашно. Бяха споделили последния миг от живота на Мат и тъй като Лукас беше този, който го отне, щеше да носи част от Мат със себе си завинаги.
– Хадес? – повика го Лукас, заставяйки се да надвика звука от кошмара, в който Хелън плачеше. – Моля те, просто ме изслушай!
Кошмарите замлъкнаха и изчезнаха. Лукас вдигна поглед и видя как Хадес върви към него. Спря от своята страна на границата. Това беше първият път, в който изобщо виждаше повелителя на мъртвите, и въпреки това когато Хадес смъкна Шлема на Мрака и разкри лицето на Орион, Лукас не се изненада. Вече се бе досетил за връзката между Хадес и Орион.
Това, което не очакваше, беше да види Хадес, обвит в сенки, точно като сенките, които Лукас създаваше. Докато се взираше, Хадес пъхна под мишница шлема, който го правеше невидим. Мога да ставам невидим, помисли си Лукас.
Нещо прещрака в ума му. Беше толкова иронично, че му идваше да изкрещи.
– Здравей, сине – каза Хадес меко, потвърждавайки подозрението на Лукас.
– Как? – попита Лукас, макар да не беше сигурен, че иска да знае. – Майка ми ли...?
– Не – заяви Хадес твърдо. – Имах дете с една жена от Тиванската династия преди много стотици години. – Той замълча за миг, докато през лицето му премина разкаяно изражение, въпреки че това се беше случило толкова отдавна. – Кръвта на един бог не се разрежда – ние сме безсмъртни и такива са и нашите... ами, предполагам, че би могъл да ги наречеш нашите „гени“. Ти си мой и на Аполон, но виждам у теб повече от себе си, отколкото от него.
– Можеш ли да се стоплиш с мисъл?
– Не. Тази отличителна черта ти е от Аполон. Можеш да издържиш на всяка топлина, освен тази на Хелън. Тя може да стане по-гореща дори от слънцето.
– Забелязах – каза Лукас с лек печален смях.
– Но по-голямата част от талантите си ги имаш от мен. Сигурен съм, че намираш всичко това за обезпокоително.