– Тогава трябва да умре – Теламон тъжно кимна с глава. Клеър потрепери под ръцете на Дафна, но не се опита да избяга.
Дафна често си бе пожелавала да има дъщеря, която не й напомняше толкова много за нея самата. Клеър беше всичко, което едно момиче би трябвало да бъде. Умна, силна, смела и нямаше проклетото Лице.
– Това не е необходимо – отвърна Дафна равнодушно, придърпвайки Клеър плътно към себе си, така че мирмидонецът изобщо да не си въобразява, че би могъл да я отвлече. – Тя още е от полза. Просто ще я отведа при Хипнос и ще го накарам да промени ума й.
Теламон скептично хвърли поглед надолу към Клеър. Всичко, което видя, бе едно кльощаво простосмъртно момиче, което дори един не твърде силен Потомък с лекота би могъл да прекърши надве.
– Цял живот е била най-добрата приятелка на Тиранина – каза Дафна изкусително. – Може би знае плана на врага.
Изражението на Теламон се промени и той даде съгласието си с кимване.
– Заведи я при Хипнос тогава – каза. – Той е на кея, където спират фериботите, в центъра на града, вербува простосмъртните от континенталната част, щом пристигнат.
Дафна и Клеър забързаха през лагера. Той беше набъбнал до изключителни размери. Клеър се огледа наоколо, зашеметена от рязкото увеличаване на обитателите. Навсякъде надолу по брега бяха изникнали палатки. Звуците на звънтящи доспехи и мирисът на лагерни огньове висяха в мъгливия морски въздух. Буреносните облаци на Зевс затъмняваха следобедното небе, а Посейдон караше океана да кипи, изпращайки гневни вълни, които се разбиваха в пясъка.
– Но са минали само няколко часа – промърмори Клеър, удивена.
– Те са богове, Клеър. Вършат нещата бързо.
Клеър проточи шия и загледа как един от хипнотизираните „наемници“ минава покрай тях с празни очи.
– Познавам го – прошепна тя трескаво, като почти посочи облеченото изцяло в кожа момче. – В горните класове на моята гимназия е.
– Е, ако оживее, съмнявам се, че ще помни нещо от това. – Дафна застави Клеър да продължи да върви, както би направила с истински пленник.
– Родителите ми – каза Клеър с изтънял глас.
– Най-добрият начин да ги предпазим сега е да помогнем на Хелън – каза Дафна.
– Исках да спра това – Клеър посочи към растящата армия.
– Знам – отвърна Дафна, като я накара да замълчи с леко разтърсване.
Край тях се стрелна Хермес с очи и уши, отворени за информация, която можеше да занесе на Зевс. За момент погледът му се спря върху Клеър, но той извърна очи и профуча покрай тях. Дафна и Клеър стигнаха ничията земя между двата лагера и се хвърлиха в спринт към палатката на Орион.
На половината път дотам небето притъмня като сянка, минаваща през слънцето. Дафна вдигна поглед и видя бурята от мирмидонски стрели, описващи високи дъги, за да уцелят мишена в небето.
– Мърдай, мърдай, мърдай! – излая Дафна на Клеър, пришпорвайки я напред. Стрелите достигнаха най-високата си точка – и започнаха смъртоносно падане обратно към Земята.
Когато се спусна под земята, Хелън очакваше да се озове на някое от многобройните места в Подземния свят, които й бяха станали познати. Очакваше да се появи на безкрайния бряг, който никога не водеше до океан или в костницата на Ледените гиганти, където Цербер преследваше нея и Орион, или дори в зловещите Поля на Асфодел, където гладните призраци се хранеха с белите цветове на асфоделите. Вместо това обаче се озова в голяма зала, която не беше виждала никога преди.
Черни мраморни подове, украсени с дорийски колони, се простираха нататък като тъмна, вкаменена гора, стигаща нагоре и назад до привидно безкрайно пространство. Гигантски месингови мангали, два пъти по-високи от нея, потрепваха със златистия огън на чисто горящо масло, ароматизирано с жасмин и амбра. Въздухът бе сух като в пустиня. Скъпоценни камъни, инкрустирани в декоративните бразди на всяка колона, поемаха светлината. Пречупваха я около Хелън, така че накъдето и да погледнеше, имаше миниатюрни дъги – нощни дъги, създадени без слънце и без дъжд.
Бе имало и един друг път, когато Хелън беше виждала въздуха да искри така навсякъде около нея. Беше когато Лукас я направи невидима.
– Лукас? – извика Хелън; гласът й се разлетя на късчета надолу по множеството проходи от колони, в това, което – тя можеше само да предполага – беше дворецът на Хадес.
– Тук съм – отговори Лукас.
Хелън затича към гласа му. Обувките й удряха силно по земята, звукът отекваше звънко във всички посоки през вкаменената гора от колони. Стигна началото на залата и спря с буксуване пред огромен бял мраморен трон върху надигнат подиум. Бе издялан така, че да изглежда като стотици скелети, сгърчени в агония да поддържат човека, завладял трона. Тя спря.