Анди странеше от хората по принцип. Това беше за тяхно собствено добро. Твърде опасно беше за простосмъртните да бъдат в близост до същества от нейния вид.
По някакъв начин след няколко учебни часа, тя успя да се отърве от Сюзън и антуража й. Сюзън я беше погледнала със смесица от тревога и копнеж, когато даде съвсем ясно да се разбере, че ги зарязва. На Анди й беше гадно заради това. Сюзън беше красива и популярна и изглеждаше истински добър човек. Именно затова Анди трябваше да прекъсне тези отношения още в зародиш. Не искаше да наранява някой толкова страхотен като нея, само за да може да има приятелка. Сюзън заслужаваше нещо по-добро от това.
Минаваше девет вечерта, когато часът по астрономия на Анди приключи и тя си проправи път покрай езерото Парамесиум до спалното си помещение. Носът я засърбя. Тя извади ръка от джоба си, пускайки висулката само за миг, и почувства яки, мускулести ръце да я сграбчват през гърдите изотзад.
– Бягай – прошепна той в ухото й. – Обожавам да преследвам.
Хелън сънуваше делфини, но това не беше щастлив сън, в който посещаваше „Морски свят“. Делфинът, който Хелън видя, не се премяташе и не правеше номера. Делфинът в съня преследваше момиче приблизително на възрастта на Хелън. Момичето се опита да се отдалечи от него с плуване, но той непрекъснато я буташе надолу под повърхността, удряйки я с перките и опашката си, докато от тялото й потече кръв.
Момичето заплува към една шамандура, която се поклащаше в средата на нищото, задъхвайки се и плачейки, докато се придвижваше с усилие през вълните. Делфинът нападна, но този път, вместо перки, мъжки ръце се обвиха около момичето и стиснаха.
Очите на Хелън се отвориха рязко и тя се замъчи да си поеме въздух, чувствайки се, сякаш гърдите й са притиснати в менгеме. Събуди се сред тъмнина.
Колко ли дни беше изпадала в безсъзнание и беше изплувала отново? – зачуди се тя. Помнеше как майка й почиства най-големите петна от кръв и мръсотия с гъба, как Кейт й дава супа с лъжица в устата, а Клеър поделя един портокал между нея и почервенялата до кръв Ариадна. Спомни си белезите на Орион и сърцето й отново се присви от болка за него.
Хелън си спомняше и други неща – неща, които никога не й се бяха случвали, като например как завързва тога (Хитон, спомни си тя. Гърците носеха хитони, а римляните носеха тоги) и разчепква вълна. Хелън Хамилтън бе адски сигурна, че никога през целия си живот не беше връзвала хитон или чепкала вълна, но помнеше да е правила и двете.
Тези „видения“ за троянската Елена винаги й се струваха като спомени, а сега, напълно будна, Хелън бе съвсем сигурна, че бяха точно това. Но как можеше да помни нечии други спомени? Беше невъзможно. А като се имаше предвид колко ужасни бяха тези „взети назаем“ спомени, това, което Хелън наистина искаше да знае, беше как може да ги накара да спрат.
– Лени? – прошепна Клеър, някъде до стъпалата на Хелън.
Хелън погледна надолу и я видя да подава глава над гърба на ниската софа, която Ариадна бе поставила в долния край на леглото. Обикновено Ариадна просто хвърляше дрехите си върху нея, затова Хелън я възприемаше повече като място за трупане на дрехи, отколкото като мебел за сядане.
– Наистина ли си будна, или само се отбиваш за секунда? – попита Клеър. Дори на бледата предутринна светлина, която влизаше през прозорците, Хелън видя тревогата в очите й.
– Будна съм, Гиг. – Хелън мъчително се надигна и седна. – Колко време бях в безсъзнание?
– Почти два дни.
Само толкова ли? На Хелън й се струваха като цели седмици. Хвърли поглед към Ариадна, която още спеше.
– Тя ще се оправи ли? – попита Хелън.
– Да – отговори Клеър, като седна напълно изправена. – Двамата с Джейсън ще се оправят.
– Орион? Лукас?
– Добре са – изтощени са, но се подобряват. – Клеър извърна поглед, а челото й се сбърчи.
– Татко?
– Свести се на два пъти, но само за няколко секунди. Ари и Джейсън правят всичко по силите си.
Не беше отговорът, на който се надяваше Хелън. Тя кимна и преглътна буцата в гърлото си. Баща й не беше Потомък, а се бе доближил до смъртта повече от всекиго от тях. Щеше да му е нужно много по-дълго време, за да се възстанови. Хелън отблъсна мисълта, че той можеше никога да не се оправи напълно, и погледна Клеър.
– Как си? – попита Хелън, виждайки тъжното изражение върху лицето на най-добрата си приятелка.