– Нека Хеката реши – каза Тантал, на когото започна да му допада идеята да бъде великият герой, като спечели войната с един двубой. – Приношение!
Палас пристъпи напред и хвърли шепа шафран във въздуха между Тантал и Дафна. Оранжев пламък изригна от пясъка и образува овал. Тантал и Дафна стъпиха безпрепятствено в границите на арената. Тантал измъкна бавно меча си от ножницата и й се усмихна.
– Палас ми разправя, че си служиш ужасно с меча – прошепна той със студена усмивка.
Дафна остави собственото си лице да се покаже през маскировката само за миг, за да разбере Тантал срещу кого се е изправил. Когато видя, че я разпозна и изражението му се парализира, тя бързо прие отново младежката версия на Лицето като Хелън и отвърна на усмивката му.
– Мисля, ще откриеш, че много съм задобряла.
Боговете се съсредоточиха върху двубоя: всеки от тях зае първокласно място досами оградената арена. Тантал се обърна, готвейки се да възрази, че се бие с Дафна, а не с Хелън, но беше посрещнат със стена от оранжев огън. Виждайки, че вече е невъзможно да се оттегли, Тантал се усмихна печално на себе си и кимна.
– Всяка злина, която съм извършил някога, съм я сторил, защото те обичам – каза Тантал точно толкова високо, че Дафна да го чуе. – Тъкмо ти би трябвало вече да разбираш това.
– Разбирам го – отвърна тя тихо. – И те мразя, че ме научи на това.
Той застана в единия край на овала, а Дафна – в другия. Оставяйки помежду си колкото може по-голямо разстояние, те се бяха спрели на дуел, в който всеки има право на един удар. Това нямаше да е дълга битка, изпълнена с изящно пристъпване и елегантно фехтоване. Като средновековни участници в двубой или бандити от Дивия Запад, и двамата се стремяха към единствения, смъртоносен удар.
Впуснаха се в бяг едновременно и се нападнаха взаимно. Всичко свърши за миг.
Дафна не обърна внимание на горещия жилещ удар, който бръсна врата й, и отсече главата на Тантал с един удар. Точно както бе сторил той с Аякс. Тя видя как главата на Тантал се търкулва покрай нея и се удря в преградата от оранжев огън, с мъртви очи, взиращи се в нея.
Най-сетне бе свършено. Дафна падна на колене, докато слушаше как безглавото му тяло постепенно рухва на земята зад гърба й. Последва тишина – а после звънтене в ушите й. Почувства познат, просмукващ се студ. Поглеждайки надолу, видя в пясъка около нея да се събира локва кръв. Опита се да вдиша и вместо въздух всмука през зъби солена течност, сякаш вдишваше сълзи. Тялото й рухна и падна в пясъка, докато кръвта от почти напълно отсечения й врат бликна навън.
Един ред от „Шотландската пиеса“6 пробяга през ума й: „Заспалият и мъртвият са нещо като картини“7.
Някога Аякс обичаше да я рисува, докато спи. Беше такъв невероятен художник...
Орион хвърли Хелън долу до Джейсън, който спеше – или беше припаднал – на пода до Клеър. Беше толкова ядосан, че Хелън не знаеше дали изобщо би трябвало да се опитва да го накара да се успокои. Реши да рискува едно извинение.
– Орион, съж... – поде тя.
– Тихо! – Орион вдигна ръка да я накара да замълчи. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои, преди да подеме отново: – Какво си мислеше, по дяволите?
– Че това е моята битка, не твоята. Не на Лукас. Не на Хектор. Моята – Хелън се изправи и погледна Орион в лицето. – Опитвах се да се бия сама.
– Осъзнаваш, че това не е начинът, по който се правят тези неща, нали? Има си причина да избираме защитници – защото ако умреш, губим. Мислех, че разбираш това.
– Да, разбирам. Елена от Троя не е имала избор, освен да седи безучастно и да оставя други хора да се бият заради нея и всички знаем от колко голяма полза е било това за Троя – каза тя остро. Орион затвори уста и се обърна към арсенала.
– Наистина ме вбесяваш, Хелън – каза той, като разкопча колана си и рязко смъкна дрехите си, разсъбличайки се, за да може да се напъха в бронята си. Хелън се приближи бързо да му помогне.
– Знам, че е така – отвърна тя, като издърпваше надолу белия нагръдник на Орион. – Защото съм твърде страхлива, за да направя каквото наистина трябва да направя.
– И какво е това? – попита той, като протегна ръце, така че тя да завърже нагръдника отстрани. Касандра се появи до лакътя й; гривната, която Орион й направи, звънна приятно. – Котенце, какво правиш още тук? – попита я Орион нетърпеливо, сякаш току-що беше забелязал присъствието й.
– Аз... – започна тя.
– Върви вкъщи при Ноел и Кейт. Това място е твърде опасно за теб – сгълча я той. Касандра се поколеба, готвейки се да остави ръкавиците, които носеше, но Хелън улови ръката й и я спря.