– Мисля, че е наш ред – тя пристъпи в обятията му.
– Най-накрая – промълви той и я целуна без вина или срам, или каквато и да било тревога какво означаваше това за бъдещето. Целуна я на открито, пред всички и поне веднъж нямаше нищо за криене и никаква причина някой от тях да спре.
Сякаш се целуваха за първи път.
Епилог
„Пейтриътс“ спечелиха и бащата на Хелън беше в страхотно настроение през цялата вечер. Кейт накара Лукас и Хелън да ядат твърде много на вечеря, настоявайки, че тъй като до Коледа остават само три дни, така или иначе няма смисъл от опити да се хранят здравословно, докато не мине Нова година. Кейт още не се беше нанесла официално, но беше там почти всеки ден. Джери и Кейт чакаха да мине сватбата през май, за да заживеят официално заедно. За Хелън това беше съвършената за неделя вечер „вечеря с гаджето“, каквато си мислеше, че никога няма да има. Дори бяха поспорили за политика.
Останаха будни до късно, като просто се мотаеха. Нямаха училище на другата сутрин – не защото гимназията още търпеше основен ремонт (което наистина беше така), а защото бяха в зимна ваканция. Въпреки факта, че гимназията бе полусрутена, учениците караха обичайните си занятия, като се промъкваха покрай отломките и седяха с якета в студените като фризери класни стаи, без да пропускат твърде много дни, защото Китоловците са си такива, упорити. Клубът по драма дори беше започнал да репетира отново „Сън в лятна нощ“, макар че трябваше да го правят при минусови температури и на съвсем не навяващия летни мисли паркинг, защото училищният салон вече не съществуваше. Шоуто трябваше да продължи. Хърги щеше да се гордее.
Все още цареше объркване относно това какво точно се бе случило. През изминалия месец и половина всички на Нантъкет обикаляха наоколо, чешейки се замислено по главите заради „приливната вълна“, която беше подкопала брега, убила дванайсет души, извадили лош късмет, и ранила много повече, толкова скоро след безредиците на Хелоуин. Това беше единствената тема за разговор в Новинарския магазин и в „Кейковете на Кейт“. Всеки път щом някой клиент попиташе Хелън какво си спомня за онзи ден, тя казваше, че била твърде навътре на континенталната част на острова, за да види наистина вълната и че се радвала заради това. После забързано тръгваше да им донесе още кафе.
Някои хора помнеха Кракена, но биваха бавно убеждавани да забравят така наречените си халюцинации. Когато някой започнеше войнствено да настоява какво е видял, семейство Делос се погрижваха Анди да се срещне с въпросните хора за малък „разговор“. Силите й като сирена вършеха добра работа, когато ставаше въпрос да се погрижат никой да не се паникьоса и да разкаже някаква история на репортерите, които бяха започнали да се мотаят из Нантъкет. Хелън беше натоварила Хипнос със задачата да помогне с възстановяването на най-тежките случаи – да ги хипнотизира и да ги накара да си спомнят отново цялото събитие като нещо друго. При повечето се получи, но винаги щеше да има истории за гигантската сепия, която бе нападнала остров Нантъкет. Родил се беше нов мит и Хелън се питаше дали именно така се бяха зародили повечето.
Подобно на Хипнос, другите дребни божества нямаха търпение да спечелят доверието на Хелън. Бяха направили погрешен залог, вземайки страната на Олимп, и сега правеха всичко, каквото поискаше от тях, за да й се реваншират – започвайки с разчистването на бъркотията, която битката беше оставила след себе си, и с помагането в скалъпване на правдоподобна лъжа за приливната вълна. Хелън не можеше да върне живота на онези дванайсет души; просто се радваше, че жертвите сред простосмъртните са толкова малко.
Потомците не бяха имали такъв късмет. Всяка Династия бе претърпяла жестоки загуби, но главно Тиванската. Сега Кастор беше неин Глава и налице бяха мнозина поддръжници, които шушукаха, че винаги е трябвало да бъде такъв, независимо кой от братята Делос е роден пръв. Дедал някак беше успял да се измъкне с приказки от събарянето си от власт. Беше произнесъл страхотна реч, беше се съгласил да подели предводителството с Орион и неговата Династия му беше простила. Всички Династии щяха да се възстановят, както и армията от създанията на Посейдон, за нещастие. Хелън знаеше, че някой ден Потомците щяха отново да са принудени да се справят с тази заплаха. Посейдон и другите Олимпийци не можеха да прокълнат приятелите и семейството й, но все още можеха да намерят начини да действат против тях. На Потомците щеше да им се наложи винаги да са готови за това.