Сълзи на гняв и безсилие избиха в очите на Гуинивиър. Хелън си спомняше отчетливо отчаянието й в тази невъзможна ситуация, защото някога то бе нейно собствено.
– Не отговори на въпроса ми – кресна упорито Ланселот към затворения прозорец. – Затворена си тук вече повече от ден. Имаш ли нужда да се облекчиш, принцесо?
Гуинивиър гордо избърса сълзите от очите си, приглади разчорлената си коса, дръпна прозореца и го отвори.
– Не! – изрева тя и отново затръшна прозореца.
Ланселот нададе изненадан, подобен на лай смях. Изминаха няколко мига на напрегната нерешителност. Черният му кавалерийски кон нервно подскачаше и се изправяше на задните си крака пред решетестия прозорец на Гуинивиър, сякаш изпитваше неохота да я остави. Накрая Ланселот цъкна с език на огромния си як жребец и потегли с грохот.
Гуинивиър оброни глава върху скръстените си ръце и се опита да не мисли колко много се нуждаеше да се облекчи.
Мигове по-късно тя повдигна глава разтревожено. От задните редици на сватбената свита идваха викове – викове и странни скимтящи звуци. Някой изкрещя в агония. Гуинивиър скочи на крака и измъкна кинжала си, ръмжейки като езичница, каквато си беше.
Каляската й се наклони и спря, и Хелън чу как навсякъде наоколо крещят мъже. Нещо раздруса страната на спряната каляска, просвайки Гуинивиър до стената на клетката й. Закрепи се на колене, когато нов силен тласък преобърна каляската на една страна – с прозореца надолу. Вътрешността бе съвсем тъмна, тъй като единственият изход бе забит в земята.
– Към принцесата! – заповяда гласът на Ланселот отдалече.
– Обкръжете каляската!
Чу се силно шумолене на листа и звук от множество мъже, подреждащи се около нея. Гуинивиър слушаше дрънченето на метал върху метал и тропота на крака. Мъже сумтяха, викаха, крещяха и умираха във всички посоки. Глухото падане на тела, удрящи се в каляската и земята, се сливаше с последния хриплив дъх на умиращи мъже.
Гуинивиър многократно блъсна с рамо страната на каляската, опитвайки се да я преобърне и да разкрие прозореца, но не успя да постигне много повече от това да разлюлее масивното оградено пространство от желязо и дъб. Нададе стон на безсилие.
– Лейди Гуинивиър! Ранена ли сте? – попита Ланселот с рязък тон отвъд стената на преобърнатия й затвор.
– Не – отвърна твърдо Гуинивиър. – Пусни ме навън, за да мога да се бия.
Ланселот издаде раздразнен звук:
– Избягаха към дърветата.
– Пикти? – предположи Гуинивиър. От Ланселот не се чу звук, вероятно защото не знаеше какви бяха нападателите им и не можеше да й отговори. – Ще се върнат с още воини след здрач – увери го тя. – Моля те, повярвай ми – може да си ги отблъснал засега, но не са си отишли.
– Знам. Не мога да ги видя в дърветата, но все още мога да ги подуша.
– Трябва да ме пуснеш да изляза оттук! – изрече умолително Гуинивиър. – Те искат мен, не богатствата, които носим в този керван.
– Откъде знаеш? – попита Ланселот, сякаш подозираше, че тя казва истината.
– Пиктите са един от най-старите кланове. Предавали са си от уста на уста древни разкази за нашия вид – твоят и моят, сър Ланселот. Достатъчно благоразумни са, за да не се бият с мен или с теб в пряк сблъсък. Вместо това ще се опитат да те подмамят да се отдалечиш и ще ме оставят в този затвор да гладувам до смърт. Ще изчакат, докато отпадна твърде много от глад и жажда, за да ги спра. Те не искат да ме убиват. Искат да... – Тя спря и за миг се помъчи да намери думите. – Искат деца от мен. За да подсилят своя клан.
Ланселот пророни мръсна ругатня. Чуваше учестеното му дишане, докато той се бореше със себе си.
– Но ако те пусна навън... не знам какво ще ти сторя аз. Сигурна ли си, че това не е по-лошо?
– По-скоро предпочитам да загина в достойна битка с теб, отколкото да ме използват като кобила за разплод. Поне ми позволи да се бия – изрече тя сподавено. – Не ме оставяй да се изправя пред това.
– Ако те освободя, може да се опиташ да ме убиеш.
– Моля те – промълви задавено Гуинивиър, отчаяно опитвайки се да не заплаче. – Моля те, не ме оставяй заключена тук. Знам, че ме мразиш, но не ме изоставяй на такава ужасна участ.