Тя седна в креслото до леглото и се зачуди какво й става. Как може да е толкова разсеяна в подобен момент? Забеляза, че кракът й подскача нагоре-надолу и сложи ръка на коляното си, за да го укроти, но не се получи. Готова всеки миг да изскочи от кожата си, Хелън се изправи и закрачи.
– Още няколко стъпки и ще пробиеш дупка в пода – обади се меко Лукас от прага. Хелън се завъртя и застана с лице към него, стисвайки юмруци. Не беше в настроение за емоционален сблъсък и поне веднъж й се искаше Лукас просто да се махне.
Той се облегна на рамката на вратата и очите му пробягаха бързо по Хелън. Отправи й една полуусмивка, като посочи с глава през рамо:
– Ела – каза рязко.
– Къде? – попита предизвикателно Хелън. Скръсти ръце и го погледна гневно.
– Долу в клетката – изстреля той в отговор, без изобщо да се смути от погледа, който тя му отправи. Отблъсна се от рамката на вратата, прекоси стаята и бавно тръгна към Хелън. Когато стигна до нея, хвана китките й, разплете скръстените й ръце и ги раздели. Пристъпи по-близо, докато почти опря в нея. – Трябва да удариш нещо.
Хелън отвори уста да възрази и веднага я затвори отново. Лукас имаше право. Да вижда баща си в това състояние, я караше да се чувства безпомощна и безполезна. Беше свикнала тя да е тази, която трябва да води всички тежки битки, но в тази битка не беше впримчена тя, а баща й. И не можеше да направи нищо, за да му помогне.
Имаше нужда да набъхти нещо или някого – каквото и да е, за да освободи вбесяващото напрежение, което изпитваше, като седеше и гледаше отстрани, докато баща й се бореше. Лукас знаеше това, защото я познаваше. Хелън отпусна ръце. Хълбоците й се поклащаха леко към него, като предизвикателство.
– Да вървим – каза тя, с глас, жужащ дълбоко в гърдите.
Един мускул на челюстта на Лукас се присвиваше и отпускаше, когато стисна зъби. От кожата му се излъчваха топли вълни, сякаш кръвта му кипеше. Хелън можеше да усети мириса му – на печащ се хляб и пресен сняг, топлина и студ, слънчева светлина и мрак – всички противоположности, които би трябвало да се изключват взаимно, но които някак съумяваха да съжителстват в Лукас. Хелън затвори очи и безсрамно го вдиша.
Лукас се отдръпна. Дръпна грубо ръката й и рязко я изтръгна от магията. Хелън наистина се вбесяваше, когато той се разпореждаше така с нея и не се съмняваше, че той също го знае. Изтръгна китката си от хватката му и го блъсна към стълбите. После се втурна след него, докато той я водеше през къщата и надолу към клетката за борба.
Щом стигнаха стъпалата към мазето, започнаха да смъкват дрехите си. Никакви обувки, никакви бижута, никакви колани, никакви твърди или остри предмети не бяха позволени в клетката, но те не можеха да си правят труда да облекат по-меки екипи, за да заменят онова, което трескаво свлякоха от себе си. Всеки път щом Хелън свалеше поредната част от облеклото си, всичко, за което можеше да мисли, бе колко много й се иска да се нахвърли бясно върху него.
Навалицата от „други“ нейни превъплъщения в ума й влоши положението. В повечето й спомени той беше „забранена територия“ за нея, съвсем близо, но недосегаем, отново и отново. Бе толкова вбесена, че вече не й трябваха Фуриите, за да й се иска да го убие. А от звука на раздираща се тъкан, когато той рязко смъкна ризата си, и плясъка на кожа, когато издърпа колана си от гайките на джинсите, й беше ясно, че на Лукас му бе дошло до гуша от невъзможното им положение точно толкова, колкото и на нея.
Докато стигнат до ринга, и двамата бяха толкова надъхани, че едва затвориха вратата на клетката, преди да започнат да се удрят.
Началото сложи Хелън. Замахна с десен прав и удари Лукас в лицето. В последната секунда той отби по-голямата част от удара и подкоси краката й, опитвайки се веднага да пренесе схватката на пода, специалитета му.
Тя се претърколи и скочи преди той да успее да я улови изпод тялото си, и отново замахна. Той вдигна ръце да я блокира, отнесе още няколко удара, докато я притегли в клинч, после я отблъсна назад към верижната ограда. Подпря с рамо гръдната й кост, изкарвайки въздуха от дробовете й, докато стискаше здраво ръцете й.
– За какво си говорехте с Орион в коридора след закуска? – изсъска той в ухото й.
– Кой каза, че сме говорили? – Каза го нарочно, за да го жегне, и ходът свърши работа. Болезнено изражение премина по лицето му и Хелън се възползва от шанса да отскубне едната си китка от хватката му и да го удари в стомаха.
Лукас изпъшка и се хвърли надолу, за да измъкне крака й изпод тялото. Тръшна Хелън на рогозката и, разделяйки със сила бедрата й, се намести между тях. Тя зае отбранителна поза под него – обви здраво крака около кръста му и стисна силно, за да му пресече въздуха.