– И точно затова толкова се радвам, че тестостеронът не е заразен – каза Хелън високо, прекъсвайки Хектор. Тя избута Орион нагоре по стълбата, за да оправи кашата, която бе забъркала, и влезе вътре да помогне на Хектор да свърши с почистването.
Някак, въпреки цялото размотаване, успяха да заковат с дъски, преметат и освободят от всички гниещи нетрайни продукти целия магазин. От време на време сред разбитите отломки Хелън се натъкваше на някоя лична вещ – безформена скулптура от макарони, изобразяваща изречението „ОБИЧАМ ТАТКО“, която бе изработила в забавачницата, безумно грозно, тежко като подкова глинено гърне, което бе направила за Кейт, когато се опитваше да се научи да обработва глина с грънчарско колело в първи курс, и куп награди за второ място от състезания по бягане.
Най-лошото от всичко бяха снимките. Убийствено беда види счупените рамки и разбитите стъкла, които се врязваха в снимките, съсипвайки ги. Някои от фотографиите висяха в магазина още откакто беше малка. Беше ги виждала всеки ден, и докато изхвърляше повечето от тях в боклука, болезнено ясно си даде сметка, че няма да ги види никога повече.
Всеки път, щом се натъкнеше на някоя от тези заредени с емоции вещи, Хелън забелязваше, че Хектор или Орион пускат някоя шега или правят нещо глупаво, за да я изтръгнат от потиснатостта. Знаеше какво са намислили, но това само правеше непохватните им усилия да я ободрят още по-трогателни.
Те знаеха, че не става въпрос наистина за загубата на някакви си вещи. Когато Орион и Хектор се правеха на шутове, за да я разсеят, не можеше да мисли твърде много за онова, което наистина я тревожеше – че баща й изглежда не се подобряваше. Да изгуби снимките, макаронената скулптура и отблъскващия опит за грънчарско изделие бе нищо в сравнение със страха, който изпитваше, когато си представяше баща си да лежи в безсъзнание в леглото. Защо не можеше да се събуди?
Искаше й се да каже нещо и на двамата, да им благодари, задето й помагат да се справи с това, но знаеше достатъчно за тях, за да си държи устата затворена. Хектор щеше само да започне да й подмята разни закачки, ако се разкриеше напълно искрено пред него, а Орион вече знаеше колко е признателна, защото можеше да прозре право през нея – буквално. Затова Хелън запази в ума си мисълта за часовете, които прекараха в ровене из опустошеното й детство, знаейки, че никога не би могла да им се отплати истински за онова, което направиха за нея.
– Значи... Хектор ще върне пикапа – каза Орион, прекъсвайки тъжните мисли на Хелън. – Сам.
– А? – каза Хелън вцепенено. – Не, Хектор не бива да шофира. Не може да го виждат.
– Няма. Сега е твърде тъмно. Никой няма да ме познае – заяви Хектор. – И мога малко да замъгля силуета си, ако се натъкна на приближаващи срещу мен фарове – което вероятно няма да стане.
Хелън се огледа наоколо и забеляза, че той има право. В някакъв момент, когато не беше внимавала, слънцето беше залязло. Беше нощ и улиците бяха безлюдни. Не бяха мнозина онези, които се осмеляваха да излязат от къщите си от метежите насам. Остров Нантъкет вече приличаше на призрачен град.
– Добре, предполагам, че си прав. Благодаря, че ме спаси днес – каза Хелън на Хектор, като го прегърна. Спря се, преди да се размекне напълно и да каже нещо, което той щеше да намери за непростимо сантиментално.
– Забавлявай се довечера, принцесо – отвърна Хектор с необичайно мек глас, докато я пускаше. Той погледна към Орион и кимна веднъж, а после се обърна да си върви без нито една шега или иронично подмятане.
Хелън свенливо хвана Орион за ръка, знаейки, че Хектор току-що им бе дал това, което в ролята му на благовъзпитан придружител се равняваше на пропуск за отсъствие от часовете от Хърги. Независимо какво правеха двамата тази нощ, можеха да са сигурни, че Хектор няма да им потърси сметка за това.
– И така – тя вдигна поглед към Орион. Внезапно гърлото й пресъхна и тя преглътна. – Каза, че искаш да ми покажеш нещо?
– Да – отвърна той, прехапвайки долната си устна, сякаш съжаляваше за това. – Обаче ти прекара тежък ден. А това, което искам да ти покажа, не е точно въодушевяващо.
– Е, сега вече трябва да ми покажеш – Хелън направи широк жест с ръка, за да обхване целия магазин. – Не може да съм единствената, чийто живот е тотално отвратителен.
Орион се засмя, показвайки белите си, остри зъби. Притегли Хелън плътно, притискайки я към гърдите си. Смехът бързо изчезна и той я целуна по слепоочието, едва докосвайки челото й с долната си устна, когато настроението му се промени. Част от Хелън си даваше сметка, че той я бе притеглил към себе си по две причини. Първата бе, че искрено искаше да я прегърне, но го правеше главно за да не може тя да види какво става в сърцето му.