– О, разбира се – Палас вдигна раздразнено ръце. – Е, очевидно е каква роля са ти вменили Богините на Съдбата, Лукас. Ти си Любовникът. Би направил всичко за Хелън.
– Да, бих – призна Лукас брутално искрено. – Но тя все пак казва истината.
– Каквото знае от нея – каза Кастор безстрастно. – Съжалявам, синко, но само защото Хелън мисли, че нещо е вярно, това не го превръща в истина. – Тонът на Кастор не бе агресивен. Просто ги караше да осъзнаят съществуването на пролука, за която очевидно бе размишлявал дълго време.
Следа от мисъл премина в ума на Хелън – глождещо съмнение за нещо, което беше важно, но й се изплъзваше на косъм.
– Не е само това. Орион не може да е Тиранинът, защото е Щитът – каза Лукас, пренебрегвайки с махване на ръка възражението на баща си. – Когато Касандра направи пророчеството, според което Хелън е Търсачът в дълбините, тя каза, че Хелън ще слезе в Подземния свят със своя Щит.
– Съгласен – каза Мат безпристрастно, сякаш вече беше мислил за това. – Но ти също откри път за влизане в Подземния свят, Лукас. И отиде там, за да предпазиш Хелън – да я защитиш.
– Добре, но не й помогнах да освободи Фурните – възрази Лукас, спомняйки си думите на пророчеството.
– Да, помогна – каза Хелън смутено; беше й неприятно, че трябва да възрази на Лукас по този въпрос. – Беше ми забранено да слизам в Подземния свят, докато ти ми даде обола. А после ми помогна да разбера коя река ни трябва.
– Да, но Орион беше този, който наистина беше там с теб, когато ги освободи.
– Люк – прекъсна го кротко Хектор. – Трябва да признаеш, че доводът на Мат поражда възможността да съществува повече от едно тълкувание на пророчеството.
– Винаги съществува повече от едно тълкувание – обади се Орион от прага. Всички се обърнаха да го погледнат, докато влизаше. – Приемете го. Богините на Съдбата говорят със загадки, защото не знаят за какво, по дяволите, говорят. Ако знаеха, щяха да кажат нещо директно от рода на: „Орион е Тиранинът и иска да ви изяде мозъците за закуска“ или нещо такова.
Раменете на Хектор заподскачаха нагоре-надолу в безмълвен смях. Лукас извърна глава и се опита да потуши един изблик на смях, но допусна грешката да улови погледа на Джейсън.
– Тиранинът-зомби – прошепна Джейсън на Лукас, с лице, почервеняло от потиснат смях.
– Веселата смърт – прошепна Лукас в отговор, като се ухили. Очевидно това беше някаква тайна шега между момчетата Делос, защото и тримата избухнаха в смях.
– Стига лигавщини – каза Палас, като закрачи гневно към вратата. Спря и се обърна. – Коя част от „да срине до основи всички градове на простосмъртните“ не разбирате? Всички бяхме предупредени какво е заложено на карта тук, и не само за Потомците. Не искам аз да съм човекът, който е стоял безучастно и е позволил на тиранин, по-лош от Сталин или Хитлер, да остане безнаказан, защото е изглеждал такъв свестен тип, когато съм го срещнал. – Той погледна право към Орион, а после обратно към всички останали. Вече никой не се смееше. – А вие?
– Ариадна – повика я тихо Мат по коридора на горния етаж.
Ариадна спря пред вратата на спалнята си и хвърли поглед назад към него, вдигайки пръст да го предупреди да я изчака на мястото си. Ослуша се за баща си, братята и братовчед си, но не беше необходимо. Мат можеше да чуе всички мъже Делос, можеше да почувства дори пулса им, туптящ във въздуха, и знаеше, че са заети другаде. Но Ариадна не знаеше това, а той още не знаеше как да й го обясни. След като се ослуша по-продължително, отколкото беше нужно на Мат, Ариадна най-после изглеждаше удовлетворена.
– Влизай – прошепна тя, правейки му знак да я последва в стаята. Той влезе неуверено, заставайки насред спалнята й, докато тя прехвърляше дрехи от една мебел на друга, без дори да й хрумне да прибере нещо в скрина си.
Винаги си е била повлекана. Прекарах половината война да разчиствам след нея, спомни си новата част от Мат. Най-лошата робиня на света.
Мат тръсна глава и се опита да изблъска другото съзнание, което непрекъснато изникваше неканено, точно както се опитваше да потисне прилива на близост и нежност, които чувстваше към момичето.
Леглото й беше само на няколко крачки разстояние. Част от него никога не беше лягала до нея, а друга част беше прекарала десет години, спейки до нея – до нея и никоя друга до деня на смъртта му. Ръцете го боляха от копнеж да посегне и да я докосне отново за първи път, затова ги напъха в джобовете си. Обърна глава и се загледа в стената, докато тя мяташе нещо копринено и поръбено с дантела в дрешника си.