Хелън видя как Мат излиза от къщата и отива до колата си. Тя си пое дълбоко дъх, канейки се да му извика и да го попита къде отива, но си спомни всички спящи хора точно под покрива, на който седеше, и се спря. Въпреки това Мат се обърна и погледна в нейната посока.
Невъзможно, помисли си Хелън, когато той се усмихна и й помаха. Няма как да ме е чул да вдишвам. Но как иначе може да се е сетил да погледне на покрива? Хелън помаха в отговор, а Мат се качи в колата си и потегли.
Все още премисляйки станалото, Хелън влетя в прозореца на Лукас и седна на леглото му. За миг си помисли да се вмъкне в леглото, но имаше шанс Лукас да се прибере у дома и да я завари там. Не беше честно да му причинява това. Хелън с мъка надигна умореното си тяло и тръгна надолу по коридора към стаята на Ариадна.
Изненада се да открие, че Ариадна е будна.
– Здрасти – тя автоматично се плъзна нататък, за да направи на Хелън място в леглото си.
– Здрасти и на теб – отвърна Хелън с разтревожена гримаса. Сърцето на Ариадна представляваше пулсираща бъркотия от емоции и Хелън знаеше, че това сигурно има нещо общо с Мат. Изрита обувките си и се вмъкна в леглото. – Току-що видях Мат да си тръгва. Двамата говорихте ли?
Ариадна избягна всякакво споменаване на чувствата си и вместо това разказа на Хелън какво бяха обсъждали двамата с Мат за това, че Потомците са впримчени в един повтарящ се цикъл. Обясни как Мат смяташе, че Богините на Съдбата имат нужда всички роли да бъдат попълнени и че ако не бъдат, цикълът просто ще започне отново със следващото поколение.
– Мисля, че всички стигат до същото заключение – кимна Хелън. – Това би обяснило защо всички изглеждаме като хора от Троя – заседнали сме. Има нещо, което не се е случило тогава и което Богините на Съдбата още се опитват да предизвикат.
– Но какво? – попита Ариадна, раздразнена. – И още нещо, което не разбирам. Защо Богините на Съдбата не могат просто да накарат това, което искат, да се случи? Не звучи смислено.
– Какво каза Мат? – попита Хелън, усещайки как стомахът й се присвива.
– Каза, че във всеки цикъл трябва да съществува сила, която работи срещу Съдбата. Нещо, което продължавала проваля пиесата, преди Потомците да могат да я изкарат докрай точно както искат Богините на Съдбата. Каза, че според него това е Немезида, която работи против сестрите си.
– Като блокира Богините на Съдбата и дава на Потомците свободна воля – прошепна Хелън. – Поне така мисли Лукас. Във всеки цикъл някой, от когото се очаква да вземе изключително важно решение, получава свободна воля и проваля плана на Богините на Съдбата.
Ариадна разтърка очи:
– Лукас има ли някаква представа кой има свободна воля в този цикъл?
Хелън се чувстваше така, сякаш вселената непрекъснато сочи обвинително с пръст към нея.
– Не сме сигурни – излъга тя.
Хелън се претърколи и отвори очи. Очакваше да види, че до нея лежи Ариадна. Вместо това видя голия гръб на мъж, който се надигаше и спускаше от дълбокото дишане на съня.
Лукас, помисли си Хелън, разпознавайки моментално тялото му. Искаше й се да прокара ръка между набъбналите мускули на раменете му и надолу по браздата на гръбнака, но нещо не беше наред. Стаята, в която Хелън се събуди, й бе позната, макар че никога преди не бе влизала в нея.
Другата Хелън бавно седна в леглото, наблюдавайки внимателно съпруга си, за да се увери, че не го е обезпокоила. Трябваше да се измъкне тайно, преди Парис да се събуди, иначе нямаше да може да си тръгне в този ден, както планираше.
Хелън гледаше как троянската Елена завърза най-простия си хитон над рамото, прибра стар колан, воал и износени сандали. Забеляза, че Елена от Троя има едно кафяво око и едно, станало синьо от белег с форма на мълния, който се спускаше през средата на ириса. Хелън знаеше, че това се е случило по време на замерването с камъни. Побоят, който Арес бе нанесъл на Хелън Хамилтън, й бе донесъл същия белег.
Другата Хелън забързано измина кратко разстояние надолу по тъмния мраморен коридор, без да обува сандалите си и спря пред една врата. В стаята имаше малко момиче, на не повече от три-четири години, все още в леглото. Момиченцето отвори очи с невероятно прозорлив поглед.
– Мамо? – прошепна момиченцето, разбуждайки се в миг. – Ще се видим ли с леля Бризеида днес, както обещахме?
– Да, Атланта – каза Елена тихо, като се втурна в стаята и затвори вратата зад гърба си.
– Ще се разходим ли първо с Господарката? – попита Атланта. Доловила настроението на майка си, тя не повиши глас.