– Не днес. – Елена облече Атланта в стара пола и шал, които взе назаем от една слугиня.
– Но на хората им харесва, когато ти и Господарката вървите през градините им. Прегръщат се и ти целуват ръка.
– Това е защото Афродита носи любов на животните и на растящите неща и те се множат – каза Елена с тъжна усмивка, докато се обръщаше, за да свърши с обличането. – Именно затова нашите хора изкараха толкова дълго без да гладуват зад стените.
– Да гладуват – както навън? – попита Атланта с тревожно намръщена гримаса.
– Точно така. Именно затова трябва да идем да се видим с леля Бризеида. Трябва да й занесем още храна.
Троянската Елена вдигна дъщеря си и я сложи на хълбока си.
– Смени си лицето, както мама те е учила – каза тя и докосна половинката от Пояса на Афродита, която висеше във формата на сърцевиден амулет на врата на Атланта. Атланта примижа, за да се концентрира, и лицето й се измени като с магия. – Не забравяй косата си – напомни й Елена и искрящите руси къдрици на Атланта потъмняха до кафяво. После Елена промени собствената си външност, приемайки обикновеното лице и набитата фигура на отрудена полска работничка, преди двете да излязат от стаята.
Проправиха си бързо път през двореца и надолу до готварниците. Една старица, която се бе грижила за Бризеида като бебе, подаде на Елена приготвен вързоп, който тя привърза на гърба си. С бърз поглед, за да се увери, че никой освен преданата стара жена не гледа, тя се измъкна крадешком през една задна врата и мина през градините с подправки. Елена изтича бързо до стената с дъщеря си, здраво вкопчена в нея. Набирайки скорост, когато стигна до укрепленията, тя се изкатери по едната страна на стената и слезе от другата толкова бързо, че стражите не можаха да я видят на слабата предутринна светлина.
Атланта не се страхуваше, макар да знаеше, че извън стената тя и майка й са в смъртна опасност. Елена се усмихна гордо на смелата си дъщеря и се промъкна през спящия обсаден лагер. Спряха при една от най-големите шатри и подсвирнаха тихичко на входа.
Миг по-късно една жена, която изглеждаше точно като Ариадна, се появи и обгърна предрешените майка и дъщеря в топла прегръдка.
– Бризеида – тихо каза Елена на жената. Етървите си размениха топли целувки по двете бузи.
– Няма много време за гостуване – каза Бризеида, докато въвеждаше Елена и Атланта в палатката. – Ахил ще се върне скоро.
– Има лесно решение за това. Такова, което ни позволява да прекарваме заедно толкова време, колкото пожелаем – отвърна Елена с подсказващ тон, като остави да се появи истинското й лице.
– Не започвай – предупреди Бризеида. – Няма да го напусна.
— Знам. — Елена пусна Атланта на земята и й даде дървена фигурка, с която да си играе, а после подаде на Бризеида вързопа с храна. — Мислила ли си какво ще стане, когато Ахил се присъедини отново към бойните редици?
— Може никога да не се присъедини към тях. Той презира Агамемнон и отказва да изпълнява повече заповедите му.
— Не е прекосил морето с армията си ей така, за нищо, Бризеида.
— Давам си сметка за това. — Очите на Бризеида искряха от гняв. – Но сега е различен. Каза ми, че няма повод за вражда с брат ми.
— Няма значение дали има вражда с Хектор, или не. Това е война. Не оставяй любовта ти към Ахил да те заслепи.
– Не съм. – Бризеида извърна поглед. — Но знам от коя страна на стената съм.
– А от коя страна на войната? А тя? — изрече Елена с тих умолителен тон, като посочи към Атланта. Видя очите на Бризеида да се разширяват от тревога и разбра, че рискът да доведе Атланта си е струвал дори само по тази причина. Елена изтъкна доводите си, докато имаше шанс: — Ахил дойде тук да убие Тиранина. Това беше доводът на Агамемнон, който го убеди да се бие.
– Атланта няма никаква причина да се бои от него, кълна се – каза Бризеида, като погледна закрилнически надолу към Атланта. – Той никога не би убил дете. Не го познаваш.
Двете етърви се погледнаха гневно. Единственият звук в шатрата идваше от Атланта, която шепнеше на куклата си.
– Харесва ли ти красивата градина, която направих? Слънцето никога не прежуря и пчелите никога не жилят, а камъчетата никога не ти влизат в сандалите — гукаше Атланта, напълно вглъбена в играта си.
Елена завъртя развеселено очи и прошепна на Бризеида:
– По цял ден си представя съвършен свят, където никой не страда. Не е ли ужасяваща?
Бризеида отново извърна поглед и лицето й посърна от мрачни мисли:
– Добре е, че се е родила момиче. Сега никой не подозира, че тя е Тиранинът. Не и наистина.
– Тогава защо Ахил остава тук, въпреки че войниците му гладуват? – попита Елена отчаяно. Бризеида нямаше отговор. – Сестро, вярвам ти, когато казваш, че той никога не би убил дете. Ахил е човек с дълбоко вкоренени принципи – принципи, които го доведоха в Троя. Някога мислила ли си, че да отърве света от Тиранина е толкова важно за него, че може да е готов първо да я изчака да порасне, преди да я убие?