Артур не беше подготвен за Берсерките2. Неговите мъже бяха редови войници, обучени в римския начин на воюване. Не бяха свикнали с предизвиканите с помощта на опиати състояния на транс, с които варварите си служеха, за да изпращат бесните си орди да връхлитат с крясъци върху мъже, жени и деца. Ужасите, които войниците на Артур виждаха по време на тези светкавични набези, вземаха своя дан от тях. Рицарите бяха малочислени, а се зараждаше тотална война.
Артур още бе в кампания на север, опитвайки се да намери решение. Ланселот се беше върнал в Камелот преди два дни, но Гуинивиър още не го беше виждала. Той избягваше да остава насаме с нея и тя подозираше, че не е само защото Артур е неин съпруг, както и двамата знаеха твърде добре. Имаше нещо по-дълбоко, което го възпираше. Нещо ужасно му се беше случило. Гуинивиър можеше да го види в очите на Ланселот – те горяха като две току-що духнати свещи. Цветът още бе наситен, но цялата топлина си бе отишла.
Гуинивиър знаеше, че трябва да говори с Ланселот, да го насочи обратно в правия път или той щеше да се отклони както от дълга, така и от семейството си.
От нея зависеше да го излекува, дори ако сърцето й се късаше, когато бе близо до него, когато виждаше измъченото изражение на лицето му, докато той си представяше Артур в леглото й.
– Ланселот – повика го Гуинивиър, докосвайки лакътя му в тъмния коридор. Внимателно го придума да се обърне и да я погледне в лицето. – Моля те. Говори ми.
– Гуен – промълви той тихо, притегляйки я близо до себе си. В очите му имаше объркано изражение, като на малко момче. Той подръпна ръката й и тя го последва без нито дума или мисъл на протест.
Ланселот я поведе далече от главната пътека и надолу по една издигната ниша, която гледаше към тъмните мочурища, заобикалящи Камелот. Лунна светлина струеше в кръстовидното тясно прозорче, светейки достатъчно, за да може тя да види натежалия похотлив поглед, който дърпаше надолу клепачите му. Устните на Гуинивиър се разтвориха с десетки неизречени думи, когато се взря в очите му. Бедрата на Ланселот се приближиха до нейните за един напрегнат миг, а после той се отдръпна, пускайки я напълно.
– Не биваше да идваш при мен тази нощ.
– Но ти не ми донесе вест от родината ми в Летните земи – отвърна тя, вдигайки усмихнато лице към светлите му очи, като скъси разстоянието между тях. – Каза ми, че ще седиш при баща ми и ще ми донесеш знак, че ме помни.
Лицето на Ланселот пребледня, очите му се разшириха от жал и Гуинивиър разбра.
– Не може да бъде – каза тя; внезапно гласът й бе станал висок и момичешки.
Баща й беше мъртъв. Не беше възможно този свадлив, хитър и изненадващо забавен огромен мъж да е мъртъв. Бе твърде голям инат, за да умре. Но Гуинивиър виждаше истината, изписана по лицето на Ланселот. Предводителят на нейния клан, баща й, бе мъртъв.
Завладя я тъга. За миг изгуби контрол и стаята запука от синьо-бялата светлина на вещерския й огън.
– Омъжих се за Артур, за да бъдат баща ми и нашия клан в безопасност от варварите. – Тя изхълца невярващо. – Всичко това – каза, като посочи отвратено към накитите и скъпата рокля, която носеше сега вместо скромната дреха от домашно тъкан плат – беше за да защитя баща си и клана си.
– Знам – каза Ланселот, като пристъпи напред да улови ръцете на Гуинивиър. Отскочи неволно назад, когато вещерският й огън премина през него, но овладя болката и не я пусна. – Гуен – каза умолително, като се задъхваше. – Вината не е на Артур. Бихме се и загубихме. Аз загубих. Артур дори не беше там.
Стаята притъмня, когато Гуинивиър се овладя и бяло-синият огън угасна.
– Но аз се омъжих за Артур вместо за теб, за да спася клана си – каза тя. Гласът й бе треперлив и спаднал до шепот. – Отказах се от теб, за да предпазя клана си.
— А сега твоят клан вече го няма. – Очите на Ланселот потъмняха. – Но не заради Артур. Заради мен.
Ланселот седна на пода на кулата и прокара ръка през косата си. Разказа историята си бързо и тихо, опитвайки се да запази спокоен тон.
Летните земи се бяха наводнили, както винаги по време на ежегодните приливи. Пътищата бяха непроходими, а каквато и да е битка – немислима в подобния на тресавище терен. Докато жените и децата бяха на сигурно място в залятата си от водата родина, повечето мъже бяха заминали да се присъединят към кампанията на Артур срещу варварите на север, както правеха винаги по това време на годината.
Ланселот беше останал, за да научи как жените отглеждат всевъзможна реколта във водата, вместо в пръстта, а Артур се съгласи, че познаването на тези умения може да е полезно в Камелот.