– Дръвник – каза Хектор, след като Дедал мина.
– Истински слънчев лъч, нали? – каза Орион саркастично, по-типично за него. – О, и това е „щастливото“ му изражение, между другото.
– Защо не ме предупреди, че приличам толкова много на баща ти? – попита Лукас, като изгледа гневно Орион.
– Мислех, че знаеш – отвърна той, свивайки рамене.
– Знаех, че се предполага да има известна прилика, но това е нелепо. Как, по дяволите, се предполага да се чувствам заради това?
– И за мен не е безумно забавно. Всеки път, когато те погледна, виждам татко. Богините на Съдбата обичат да се заяждат с нас, Люк. Правят така, че всички да приличаме точно на този, с когото приликата е най-иронична. – Внезапно Орион се ухили. – Вземи Хектор например. Прилича на някого, когото всички са харесвали, но е гадняр.
– Мерси, приятел – отвърна Хектор бодро, сякаш Орион току-що му бе направил комплимент. Всички се засмяха и напрежението се поразсея.
– Не позволявай това да те стряска – предупреди Орион сериозно, с повдигнати вежди. – Тази вечер имаме да се справим с други неща.
– Няма – каза Лукас решително. – Знам за какво съм тук. – Знаеше, че Орион разбра, че той говори за закрилата на Хелън.
Хелън чуваше множество непознати гласове на долния етаж, докато още и още Потомци пристигаха за срещата на Династиите. Можеше да почувства покачващото се напрежение през пода като плътния бучащ звук на високоговорител. Новата чувствителност на Хелън към емоциите я оставяше силно възприемчива към тревогите и смута на всички останали. Не знаеше всички подробности за войната от преди двайсет години, но беше сигурна, че все още съществуват множество стари неуредени сметки. Един етаж по-надолу отровна смес от омраза, любов и загуба заплашваше да избухне в насилие всеки момент. Хелън имаше чувството, че стои върху бомба.
Тя подръпна нервно дрехата си. Беше много по-луксозна и модна, отколкото беше свикнала. Винаги бе пазарувала от разпродажби, но Дафна й донесе дизайнерски тоалет, настоявайки, че това ще я накара да се почувства по-уверена. Вместо това я изнервяше повече. Хелън бе напълно сигурна, че меките като масло кожени ботуши, които носеше, струват повече от целия й гардероб. Запита се откъде ли майка й е взела парите, за да плати за всички дрехи, но реши, че не иска да знае. Дафна нямаше проблем да отмъква безценни съкровища от музеи. Хелън беше съвсем сигурна, че охранителните системи на универсалните магазини изобщо не могат да я спрат.
За миг си представи как майка й оставя пътека от хаос зад себе си, докато си проправя път от Нюфаундленд към Нантъкет, за да стигне от къщата на Дедал до срещата в имението на Делос – откраднати коли, ограбени магазини, разбити сърца, трупащи се на купища зад нея, докато се придвижваше. Майка й се върна за час, а всичко, за което Хелън беше в състояние да мисли, бе колко закони е нарушила Дафна, откакто се бяха видели за последно.
– Спри да се нервираш – каза Дафна. Подръпна верижката на врата на Хелън и измъкна сърцевидното колие, полагайки талисмана върху дрехите на Хелън. – Династията на Атрей произхожда от Зевс, затова е с най-висок ранг. Присъединяваме се към групата предпоследни – каза Дафна, наставлявайки Хелън. – Последна, разбира се, е Оракулът.
Хелън се дръпна от майка си, посягайки към една четка за коса, за да скрие факта, че не иска да бъде докосвана от нея. Въпреки това Дафна забеляза.
– Време е. Всички са тук – рязко каза тя.
– Откъде знаеш? – попита Хелън.
– Разпознавам гласовете на всички. – Дафна се засмя безрадостно и прибра косата си зад ухото. – Познавам някои от хората долу по-добре, отколкото познавам теб.
– И чия е вината за това?
– Не вина – каза Дафна кротко. – Избор. Това беше моят избор, Хелън, и той е правилният. Ти наистина беше по-добре без мен.Хелън отвори уста, за да започне да спори с Дафна, но спря. Като Търсач на истината, тя можеше да долови истината в гласа на Дафна. Дафна не й подаваше реплика, нито се опитваше да се извини, задето е била лош родител. Тя наистина вярваше, че е постъпила правилно, и, като си помисли за баща си, все още спящ надолу по коридора,
Хелън се съгласи. Наистина беше живяла по-добре без майка си. Дафна може и да я беше изоставила, но я беше изоставила на по-добър живот – по-щастлив живот – с Джери за баща, и Клеър и Мат като нейни най-добри приятели. На Дафна сигурно й бе трябвала много дисциплина, за да направи това. Хелън започна да разбира каква късметлийка е била. Беше имала близо седемнайсет години нормален живот, които я бяха оформили и превърнали в човека, който беше сега. А Дафна бе тази, която й бе дала това, като си беше тръгнала.