Избликът от събралото се множество бе незабавен.
– Хелън! Върни се тук! – сгълча я Дафна. Хелън безгрижно я пренебрегна.
– Лукас... сине – Кастор накъсваше рязко думите. – Трябва да застанеш зад чичо си Тантал. – Лукас извърна поглед от баща си, с насочени напред очи и лице, безизразно като на обучен войник, и не напусна избраното си място зад Хелън.
– Виждаш ли? Казах ти! – изсъска слаб строен мъж с пълни устни. Беше по-възрастен, приблизително на възрастта на майката на Хелън, но от онези мъже, които ставаха по-привлекателни с възрастта. Определено някой от Римската династия – реши тя. Хелън не разпозна лицето му, но от начина, по който Орион и Дафна го гледаха на кръв, разбра, че това трябва да е Фаон.
Фаон обърна гръб на групата и заговори на своите хора:
– Орион дори не желае да стои при нас. Не го е грижа за Римската династия, но все още го наричате свой Глава? Нужни ли са ни повече доказателства, че не е годен за предводител?
Хелън хвърли поглед надолу към гноящата зейнала рана, която би трябвало да е сърцето му, и стомахът й се разбунтува. Лицето и тялото на Фаон можеше и да са красиви, но това същество, към което тя гледаше, бе покварено до дъно. Видя сърцето на Орион да припламва от гняв. Улови погледа му и отправи към него безмълвна молба, опитвайки се да го успокои.
– Достатъчно – нареди Касандра с нисък глас. Възцари се покорна тишина, когато вниманието на всички се насочи към Оракула. – Дните на разделението приключиха. Династиите са едно и образувахме собствена коалиция, за да изразим това единство. Всяка Династия е представена от своя Наследник и ние избрахме Хелън за наш водач.
– Предизвикателство – заяви Фаон веднага, със залепена на лицето злобна усмивка, докато преценяваше с поглед кльощавите ръце и меките длани на Хелън. – Предизвиквам Хелън Атрей за правото да предвожда Наследниците... и Оракула.
– Да не би Коледа да е дошла по-рано тази година? – изрече провлечено Хектор, когато пристъпи напред, ухилен от ухо до ухо. – Аз съм защитникът на Хелън, тъпако. Предизвикаш ли нея, ще се биеш с мен.
Лицето на Фаон пребледня като платно. Той избъбри нещо за това как неговата Династия не допускала защитници, че това бил архаичен местен закон, който трябвало да бъде премахнат. Хектор изгледа гневно Фаон, докато отстъпваше; всеки сантиметър от тялото му сияеше, сякаш беше герой от книга с приказки пред малодушен страхливец.
– А ти, Орион? – провикна се Дедал към сина си със снизходителен тон. – Ти оставяш Хелън да бъде начело, а Хектор да бъде неин защитник... Що за чест има Наследникът на Атинската династия?
– Орион е мой защитник – процеди Касандра. Устата й бе гневно присвита, докато гледаше Дедал. – Това достатъчно достойно ли е за теб, Атика?
Дедал се поклони почтително на Оракула, с ръце, скръстени във формата на буквата X на гърдите и торс, успореден на земята, докато говореше:
– Дано Гордостта на Атина ти служи добре, Сибила, за слава на нашата Династия.
Когато се изправи отново, той изгледа Касандра странно, с очи, стрелкащи се от нея към Орион и обратно, сякаш не можеше да разбере връзката помежду им.
Хелън видя объркването в Дедал, носещо се безцелно около сърцето му като зловещ дим. Докато Главите на Династиите се съвещаваха с техните членове относно това ново развитие, Хелън се загледа в Касандра и Орион.
Касандра беше студената неумолима ръка на Съдбата и като такава, от нея не се очакваше да има пламенни чувства към каквото и да било. Напоследък тя се отдръпваше от всички, включително собствените си близки, и всички те бяха приели това като неизбежна последица от положението й. Но с Орион нещата не стояха така. Тя ръмжеше като хваната натясно котка всеки път щом някой се отнесеше пренебрежително към него.
Обуздан, Дедал се премести обратно на мястото си пред друг тъмнокос, синеок мъж от Атинската династия. Орион погледна надолу към Касандра и се ухили. Вътре в гърдите му Хелън видя нежност, не привличане. Очевидно бе нежно привързан към своето „котенце“ и признателен, че тя го защити пред баща му, но не гледаше на нея като на жена.
Сребристата сфера, висяща в гърдите на Касандра, се струваше гола и далечна на Хелън, като мъртва звезда, но припламна със своя собствена жива светлина, когато Орион й се усмихна. Затанцува. Засия. Изпълни я и преля, точно както би станало със сърцето на всяка жена, когато обожаваният от нея мъж й се усмихне.
Това бе точно каквото Орион бе казал на Хелън, че винаги е искал – да бъде обичан повече – и ето че беше там, точно пред него. Но той сякаш не го виждаше.