Хелън хвърли поглед към пратениците от Римската династия, питайки се дали някой от тях вижда каквото виждаше тя.
Фаон се беше втренчил в Касандра. Отправяше жадни погледи към чистата, кристално ясна светлина вътре в нея по начин, от който по кожата на Хелън полазиха тръпки. Очевидно Фаон я виждаше, макар Орион да не можеше.
Но това, което Орион определено виждаше, беше Фаон, който се взираше в Касандра.
– Дори не я поглеждай – изръмжа Орион, като застана пред Касандра и я закри от погледа на Фаон.
Дедал и неговият заместник закрачиха към Фаон, сините им очи бяха ледени от омраза. Дори Кастор и Палас, обикновено толкова уравновесени, реагираха на заплахата към Касандра и цялата стая сякаш се устреми към Фаон като заплашителна вълна. Дафна препречи пътя на всички с вдигнати ръце.
– Дед, знам. Наистина знам. Но не тук, не сега – полугласно каза Дафна на Дедал с умоляващ поглед. – Кастор, не нарушавай обета си за гостоприемство. Не и отново.
Хелън знаеше, че Дафна напомня на Кастор за това как тя беше нападната от Пандора само преди няколко месеца, докато бе под закрилата на Кастор. Дедал, Кастор и Палас до един се дръпнаха назад, но лицата им бяха гневни. Пронизителният, остър смях на Фаон изпълни стаята.
– Спокойно, мелези – каза той, като си поемаше дъх от смущаващия си смях. – Твърде е стара за мен.
– Отвратително – изрече Орион полугласно. Издаде сподавен звук и ръцете му се напрегнаха, сякаш искаше да удуши братовчед си. Това бе достатъчно за Фаон.
Хелън видя как Фаон посяга към кинжала, завързан на гърба му под дрехите. Ножницата беше същата като тази, която Орион обичайно носеше, само че сега Орион не я носеше. На срещите на Династиите не се допускаха оръжия и Хелън знаеше, че е беззащитен. Тя долови също и че въпреки неохотата му да се срещне с Хектор в честна схватка, в една непочтена битка Фаон би имал повече опит и вероятно щеше да победи. Орион можеше да бъде ранен или дори убит.
Хелън се почувства, сякаш на всичките й вътрешности внезапно им поникват криле и се опитват да излетят от устата й. Не мислеше какво е редно или не е редно да прави, за свещените правила на гостоприемството, или за „временното примирие“, за което всички се бяха споразумели. Всичко, за което мислеше, беше голият кинжал в ръката на Фаон.
Тя призова метала. Беше подобно на начина, по който призоваваше мълнии, само че този път вместо ярък електрически проблясък, Хелън взе същата сила и я разшири в поле. Беше като да вземеш една-единствена монета и да усвоиш простия трик да я премяташ, за да откриеш напълно различна нейна страна. Тя използва това поле, за да посегне и да изтръгне кинжала от хватката на Фаон.
– Как се осмеляваш! – изрева тя с глас, който излезе от тялото й като гръмотевичен тътен.
Ръкохватката на оръжието на Фаон се удари с тъп звук в дланта й и тя се втурна напред, вдигайки кинжала над главата си, за да замахне надолу и да изреже поквареното малко сърце на Фаон. Вътрешността на бедрата й гореше и Хелън почувства как земята се люлее мощно под нея. Видя Фаон да се строполява на земята и да пълзи пред нея.
– Хелън! Не! – изрече умолително Лукас в ухото й; тялото му се присви конвулсивно към нейното. – М-моля те, с-спри – заекна той.
Тя се огледа наоколо, объркана, сякаш се събужда от сън. Лукас я беше хванал за кръста и я дърпаше назад. Тя погледна надолу и видя, че кожата й сияе в перлено розово и синьо от кълбовидни мълнии. Лукас продължаваше да я държи, макар че в този момент тя бе по-гореща от повърхността на слънцето.
Тя моментално изключи електрическия поток и Лукас падна с писък. Мебелите бяха прекатурени, а всички останали в стаята бяха изпопадали от земетресението, което бе предизвикала. Подът под нея представляваше огромен диск от черни въглени, които още тлееха по краищата като огнен обръч. Всички се бяха втренчили в нея, ужасени.
С изключение на Лукас. Ръцете, гърдите и бузата му бяха черни и окървавени, изгорени до кост от кълбовидната мълния, която тя беше създала. Гърчеше се в агония на земята.
– О, не! – проплака Хелън, навеждайки се над Лукас. – Не, не, не – нареждаше тя истерично.
Лукас изстена, когато тя го докосна. От овъглената му кожа се отделиха няколко люспи и се понесоха във въздуха като обгорена хартия. Беше толкова ужасно ранен и изпитваше толкова силна болка, че Хелън разбра, че няма място на света, където може да го отведе, за да облекчи страданията му.
Трябваше й нов свят.
Не че Хелън забрави обещанието на Хадес, че Богините на Съдбата ще я доведат до тази ситуация. Нито пък забрави предупреждението му, че в мига, щом създаде нов свят, боговете ще я предизвикат. Просто не я беше грижа. Щеше да построи цяла нова вселена от нищото и да прати всички олимпийци в Тартар, ако трябваше – всичко, каквото и да е, за да излекува Лукас.