В продължение на един миг Анди гледаше как новите й приятели се прегръщат, а после започна да се чувства като натрапница. Не беше познавала истински Лукас и нямаше представа какво е чувството да имаш брат или сестра – камо ли пък какво е чувството да си мислиш, че този брат или сестра ще умре. Винаги беше искала някого, когото да обича толкова много, колкото те очевидно обичаха Лукас.
Смутена, че изглежда искаше да страда, както страдаха те, че почти ревнуваше заради дълбочината, с която всички чувстваха това, Анди тръгна към кухненската врата, водеща към двора.
Тя беше създание на морето и океанът винаги беше най-голямата й утеха. Анди сметна, че може би едно плуване набързо ще проясни ума й достатъчно, за да може да е на разположение да помогне на това семейство, което й беше помогнало толкова много. За първи път, откакто бе доведена в къщата на семейство Делос, Анди излезе от имението и се отправи към брега.
– Тя иде като нощ красива3 – изрече напевен глас, който бе едновременно плътен и мрачен, светъл и невинен. Непогрешим.
Анди замръзна, макар да знаеше, че е твърде късно. Той вече я беше видял, така че нямаше смисъл да се опитва да стои неподвижно като зашеметена кошута насред пътя. Аполон не беше кола – той беше вълк. Елените трябваше да бягат от вълците.
– Не мислеше наистина, че съм те забравил, нали? – попита Аполон, докато вървеше с бавна дебнеща походка към нея, осветен в гръб от дългите лъчи на снишаващото се слънце.
Водата беше само на няколко крачки. Може би ще успее?
– На твое място не бих го сторил – каза Аполон, отгатнал намерението й. Гърлото й се присви от ридание, от убеждение, че всичко е свършено. Това бе мигът, когато щеше да умре от ужасна, бавна и мъчителна смърт.
– А аз не бих го сторил, ако бях на твое място – изрече глас, прозвучал като ехо от този на Аполон, отнякъде далече във водата.
Анди обърна глава и видя Хектор да се надига от вълните. С голи гърди и обут само в подгизнали джинси, той закрачи с лекота през прилива, сякаш водата е негов съюзник. Лицето му, точно копие на това на Аполон, беше сковано от гняв.
Аполон се усмихна на своя двойник-Потомък:
– Интересен талант имаш с водата, синко. Къде го получи?
Хектор не отговори. Отиде право при Анди.
– Добре ли си? – попита я нежно. Тя кимна и хвърли предпазлив поглед в посока на Аполон, сякаш за да каже: „Засега“. Хектор я избута зад гърба си и се обърна с лице към Аполон.
– Виж ти, виж ти. Колко си нагъл – рече укорително богът. – Никак ли не се притесняваш да ме предизвикаш?
– Не – отвърна Хектор с овладян глас. Аполон избухна в смях. Беше причудливо звучащ злокобен кикот – не човешки, и леко безумен.
– А би трябвало. – Очите на Аполон засияха. Кожата му заблестя със собствена светлина и внезапно изглеждаше, сякаш богът е облечен в пълни бойни доспехи и носи здрав бронзов меч.
Макар да бе невъоръжен и полугол, Хектор не трепна, нито показа дори най-малък страх. След миг божественият ореол от светлина, който обкръжаваше Аполон, избледня и видението с доспехите изчезна.
– Ти наистина си той – рече Аполон, впечатлен. – Прероденият Хектор. А аз би трябвало да знам. Яздех с него в колесницата му в Троя.
Хектор не отговори. Взираше се в съперника си, всеки мускул бе жив и напрегнат под кожата му. Застанала само на сантиметри от голия му гръб, Анди почувства как в Хектор се заражда буря. Осъзна, че той иска да се бие с този бог.
Лицето на Аполон се присви конвулсивно. Страхуваше се от Хектор. За първи път сякаш от цяла вечност Анди почувства нещо близко до облекчение.
– Скоро, малки синко – каза Аполон, говорейки за сблъсъка, който Хектор толкова очевидно желаеше. – Скоро ще сме отново на полесражението, но този път аз ще се бия за Олимп, а ти – за твоята новосъздадена Атлантида. И ако Зевс не ни принуди да прибегнем до разни номера както миналия път, най-после ще завършим цикъла на Богините на Съдбата и ще докажем кой е по-могъщ – родителите или техните Потомци.
Аполон скочи в небето и отлетя. Хектор го проследи как си отива, мислейки си за онова, което Аполон бе разкрил току-що. Анди знаеше, че и тя също би трябвало да мисли за онова, което богът беше казал, но всичко, което можеше да направи, беше да гледа Хектор. Питаше се как изобщо бе могла да го сбърка с Аполон.
Разбира се, чертите и телосложението им бяха едни и същи, но очите на Хектор бяха живи и пълни с емоция, докато на тези на Аполон им липсваше нещо съществено. Нещо човешко, предположи тя. Очите на бога бяха мъртвешки гладки като на мраморна скулптура, докато тези на Хектор бяха живи и яростни... толкова пълни с чувство, че сякаш горяха от него.